Рубрики

За днес съм ви приготвил два от личните ми фаворити за 2011-та година – Young adult и „Опасен метод”. Може да не присъстваха по бляскавите, комерсиални церемонийки, но са в пъти по-добри от половината бълвочи, които минаха за „голямата работа”.

Young adult е филм на режисьора Джейсън Рейтман. Обърнете внимание на този човек! В последните години ми се превръща в абсолютен любимец с качествените и лишени от префърцуненост ленти, които заснема. Без да се прави на голямата работа, без да го удря на сълзи и сополи, без да мисли над сътворението или края на света. Той просто показва едни до болка познати ни неща от живота. Мънички, но безкрайно истински. Неговите герои са особняци, но се наместват някак си в обществото. Случват им се нормалните неща, имат реални проблеми. Не ги гонят сини планети, нито пък ги карат да акат на двора, понеже са чернокожи. Чрез тях виждаме прогнилата част на обществото, а не ни се развяват някакви високопарни мисли.

Случаят с Young adult е точно такъв. Чарлийз Терон е в ролята на Мейвис. Безкрайно готина мадама била в гимназията, но се оказва, че това и е пикът в живота. Един проблем, много присъщ за Щатите. Това се споменава във всеки филм и сериал, на подобна тематика. Да, готините в гимназията често го духат в живота поради ред причини. А като прибавите, че там „готините” обикновено са местните спортисти, а те се провалят с гръм и трясък в 99.9 процента от случаите, картинката е ясна. Мейвис е една отчаяна жена, която решава, че ще се върне в родното си малко градче, където ще свали старата си любов, щото и било писано. Само дето въпросният Бъди си е щастливо женен обикновен човечец.

Мейвин е тотална идиотка, която така и не може да се примири с мисълта, че вече не е готиното момиче на 16. Вече не е онзи тийнейджър, на който не само че целият свят му е в краката, но и бъдещето по подразбиране му е бляскаво. Тя сега е западащ писател, самотна жена на средна възраст и без нищо истинско в живота.

И най-интересното от всичко е краят на филма. Тя всъщност така и не се примирява. Решава все пак, че ще бъде готината мадама, която заминава в големия град (отново), защото там я чака лъскаво бъдеще. Просто защото е по-лесно да си останеш тийнейджър, където всичко ти е на тепсия, вместо да влезеш в света на големите, където не всичко се върти около свалка с куотърбека на гимназията.

Изключително стойностен филм, който не се набива с претенция за „великото изкуство”. Един от най-хубавите, които съм гледал за миналата година и силно го препоръчвам на всеки любител на качественото кино.

Друга лента, която много ме впечатли беше „Опасен метод” (A Dangerous Method) . Просто не мога да пропусна филм, който е под режисурата на Кронънбърг и с участието на Виго Мортенсен, Винсант Касел и Michael Fassbender ( на който така и не разбрах как му се произнася името). Епичният сблъсък между Юнг и Фройд, разказан по очарователно емоционален начин. Тоя филм може и да не е издържан точно исторически, но ако искате факти – има книги и документални продукции. Тук става въпрос чрез един исторически сблъсък да се прегледат едни от вечните конфликти в обществото.

Сигурно мога да изпиша тонове върху тоя филм и пак няма да съм уловил нещата. Не мога на кратко да ви разкажа за какво става въпрос, щото ще е глупаво. Но образите, които пресъздават актьорите са едни от най-колоритните и  най-въздействащите, които можете да откриете сред филмите от миналата година. Фройд например, който трябва да отрече теориите на Юнг и въобще представата му за психологията, при все, че той самият дълго време е карал обществото да гледа с други очи на света. Сега вече трябва да се примири, че е измореният кон, който забавя каруцата, а не я дърпа напред. Виго Мортенсен е просто великолепен в тази си роля. Образите на Юнг и Ото Грос (Касел) също са много пъстри. От взаимоотношенията им (на всичките) изникват от онези въпроси, трудните. Където не може просто да се прочете морал или да се разкаже басня и да се приключи. И като цяло филмът навлиза в едни доста сложни теми, които и до ден днешен си остават табу и хората предпочитат да ги избягват.

Зверски силен филм.

Да премина набързо през „Призрачен ездач 2”. Единствената причина, поради която го гледах, беше за да видя дали наистина са го направили по-тъп от първия филм. Все ми се струваше, че не могат да слязат по-ниско. О, чудо!  Успели са! Цял свят казваше, че не могат да направят по-малоумен филм от Ghost Rider 1, но от Холивуд не са го приели като критика, а като предизвикателство.

Това е една от най-безумните ленти, които съм гледал през живота си, а аз съм гледал тонове тъпотии. Не стига ,че филмът лъха на евтин боклук отвсякъде с гнусната си визия, ами сюжетът не е достоен дори за „Златна Малинка”. Хич няма и да ви занимавам с това, за какво се разказва, щото и три реда време не си заслужава да си загубите. Никълас Кейдж проби дъното!

Ще го кажа така – ако гледате час и половина в една точка, ще си оползотворите по-добре времето, отколкото да гледате Ghost Rider: Spirit of Vengeance.

И по традиция завършвам със сериалче. Реших да гледам The Tudors, в превод – „Тодорови”, тъй като си признавам, че Хенри 8 ми стана изключително интересен, след един документален филм, който гледах преди няколко месеца за него. Никога не съм бил запален по историята ,но на човек, преживял шест съпруги, не можеш да не му свалиш шапка.

За сериала казват, че има доста неточности от към факти, но пак да повторя – хора, това не е уикипедия, бе! В случая по-дразнещото е, че Хенри не старее. То ясно, че не е вървяло да го сменят актьора, все пак секс символ, тинейджърките се избиват да го гледат и т.н., ама пък малко от малко. Дъщерите му растат, годините минават, нашето момче не мръдна – един мустак тури и толкова. Да не говорим, че човек, дори да не е запознат с историята (като мен), все пак очаква крал Хенри осми по някое време да стане дебелак. Въобще как можеш да приемеш един крал без шкембе?

Но като преживееш вечната младост на негово величество, то сериалчето е повече добро. Няма излишна боза да се разлива, а историята е много увлекателна. Да не говорим, че и майсторски е пипнат – костюми, декори – радват ти окото. И е изпълнен със секс и насилие, което си е плюс откъдето и да го погледнеш.  Така че, ако се чудите кой сериал да изгледате, този ви го препоръчвам. Не е връх на сладоледа, но има много какво да се види.

От няколко месеца се зарибих страшно много по комиксите и с голяма радост открих, че не съм единствен в България. Очевидно все пак има хора и у нас, които са открили чара на историите, разказани чрез изображения. Дори се натъкнах и на нашенски сайт, който е изцяло посветен на комиксите и супер героите. С голямо удоволствие ви представям Insane addiction и отсега уточнявам, че това не е рекламен пост. Така, както писах за „Българ”, пиша и за тях, защото смятам, че на подобни инициативи е редно да се обръща внимание.

Свързах се с Александър и Божидар, двете момчета, които поддържат въпросния сайт, за да мога да им задам няколко въпроса и те бяха така любезни да ми отговорят. Преди да продължа с разни мои „размисли и страсти” относно комиксите, ви представям какво ми написаха те:

Кажете първо каква информация могат да намерят хората на сайта ви?

Insane Addiction: Принципно желанието ни е да има всичко за комиксите и героите, но с двама човека това трудно става. Имаме предвид биографии, статии, новини и какво ли още не, но за момента преобладават само новините около комиксите (тийзъри), игрите със супергерои и филмите. Гледаме да пишем за най-интересните неща, свързани с комиксите и героите, а отскоро и ревюта. Дали се получава вие ще кажете 🙂

От колко отдавна комиксите са ви хоби и как започнахте?

OneOfAll (Александър Мищенков): При мен откакто се помня. Винаги съм харесвал Spider-Man TAS, Batman TAS, TMNT, X-Men и другите яки анимации от 90-те (новите са пълън боклук) с времето комикси се появиха в България, а като поотраснах и започнах да ползвам компютър и интернет започнах със скановете и така. Рядко четях комикси поради липсата на време, но пък следях какво се случва, а колегата Божидар от няколко месеца ме зариби и редовно чета новите заглавия, като се появят, разбира се не всичко. 🙂

Wolverinebs (Божидар Савов): Мнооого отдавна. Като всяко хлапе си израснах с Мики Маус, Дъга и познатите анимации, но тогава все още не им отделях особено внимание. Спомням си обаче, че истински се запалих преди осем години, когато баща ми ми донесе от София първи брой на “Най-новото от Х-Мен” на ГлобТрейд. Този брой сигурно съм го прочел повече от 30 пъти и изигра доста мащабна роля за бъдещата ми “мания”. В последствие дори не разбрах как колекцията ми се разви до това, което е сега и…май именно тя си ми е най-ценното притежание.

Имат ли фен база в България комиксите?

OneOfAll: Много са малко хората и това е много тъжно, но според мен това се дължи на слабата реклама и липсата на комикс магазини.

Wolverinebs: Че имат-имат…но определено не е много голяма. Надявах се това, което напоследък се случва с филмовата индустрия, този наплив от  супергерои, по някакъв начин да се отрази положително на целия този фарс, но уви. Съдейки по коментарите ефектът не е особено голям… Кой да предположи, че един блещукащ вампир може да ни победи!

Хората у нас дават ли си сметка какво представляват всъщност комиксите или продължават да са с идеята, че това е забавление за малки деца?

OneOfAll: Не, не си дават. Не съм говорил с много млади хора за това, но и избягвам, защото някой го приемат с насмешка. Тъжно, но факт.

Wolverinebs:  За жалост продължават да смятат, че е просто обикновена детинщина. И е адски трудно да изкорениш тази идея от манталитета на българина. Та аз хвърлих в скута на дядо ми един том на Sin City, и макар и да беше пълен със секс и насилие (защото Sin City е само това) все още е на същото мнение…

Обикновено, когато човек започне да се интересува от комикси, всичко му се струва много объркано в първия момент, как може да се ориентираме в т. нар. „вселени”.

OneOfAll: Тук Божидар трябва да сподели за това, тъй като съм така да кажем n00b 😀 Аз започнах от някъде си после наваксвам или си хващам някакви рандом поредици и така.

Wolverinebs:  О, да! Прехвърляй топката на мен! 😀 Хах, вселените са голяма гавра. На времето със сигурност си е било добра идея-алтернативен свят, в който животът на познатите герои върви в коренно противоположна посока-но сега това е просто едно грамаданско клише, което е навсякъде, не само в комиксите. “Объркано” може би…но пък предполагам, че с времето и постоянство се свиква. Отначало, когато започнах Ultimate Universe на Marvel, просто си казах, че е един различен прочит на нещата и това ми помогна да я следя и до сега. Но го има и това, че я започнах от началото. Мога да си представя ако сега някой се захване с Ultimates v6 как нищичко няма да разбере ако не е чел преди това. Така че единственото решение е да се върнеш няколко серии назад (не всички), за да проследиш историята до този момент и да самонавържеш събитията достатъчно, че да разбереш случващото се. Предполагам, че по същия начин стоят нещата с Earth-2 на DC или която и да някой друга от милионите алтернативни вселени.

Кои от новите поредици следите и кои са ви любимите?

OneOfAll: Batman v2 е върха. Също следя Avenging Spider-Man, Winter Soldier, Red Hood and the Outlaws, AvX, Witchblade разбира се, благодарение на Божидар :), и още няколко. Гледам като излезе нещо с брой 1 и да го зачета и да видим дали ще става.

Wolverinebs:   Ох, мале… Следя прекалено много неща, за да се изброят. На седмица свалям от 10 до 20 нови неща, в зависимост от графика на издателствата. Кое ми е любимото е вече ужасен въпрос! 😀 Както колегата без да се замислям ще кажа новия Batman на DCNU и почти всичко на Top Cow.

Добра идея ли беше TheNew 52, имаха ли нужда от подобен reboot DC?

OneOfAll: За мен да, тъй като както казах нямах време да чета и това е добро начало, но die hard феновете може да смятат друго. Нека каже тежката си дума отново Божидар 🙂

Wolverinebs:  Сега се почувствах като Светата Инквизиция… Anyway ще подкрепя OneOfAll в случая. До reboot-a не бях чел нищо на DC освен Blackest Night. Никога до този момент не бях харесвал DC  и новото начало ми даде възможност да им позволя втори шанс. Но дали имаха нужда от пълен рестарт не знам…  Ако това е било стратегия да причислят нови фенове като мен, безспорно успяха…но съответно колкото получиха, толкова и изгубиха. И ето защо смятам, че беше грешна политика на компанията.

Какви са ви очакванията за Avengers vs. X-men?

OneOfAll: Ами надявам се да е по-различно и ПО-ДОБРО разбира се, защото Marvel не се славят с многото яки работи.

Wolverinebs:   Доста скептично съм настроен. Първите 6 броя ще са трагедия откъм арт. Дано историята поне да си заслужава. Нооо имам лошо предчувствие. И отсега мога да предвидя края…

Мислите ли, че някога у нас ще можем да видим истински магазини за комикси, ще бъдат превеждани най-новите заглавия и че това хоби някога ще бъде присъщо на българина?

OneOfAll: Колкото и да е тъжно, не смятам, че това може да се случи в близките милион години. Видяхте Artline, GlobeTrade и още няколко издателства. Започнаха с 1-2 поредици и това беше, защото няма пазар тук. Наистина много искам да има повече фенове на комиксите в България и поради тази причина започна сайта. Дано Insane Addiction да накара повече хора да четат комикси.

Wolverinebs:   Ох, аз съм категоричен песимист. Така че светлина в тунела за сега няма и едва ли скоро ще има. Казвам го и като човек, който за кратко е бил в комикс бизнеса на България. Бях преводач преди няколко години на издателството ItaEst, което издаде минисерията Shi и първия том на Зина-принцесата войн от Dynamite. Така че се сблъсках лично с липсата на пазар и мога да кажа, че е трагедия.  Но макар и да не виждам светло бъдеще не се предавам и давам всичко от себе си в бранша. Дано пък някой ден и нас да ни огрее. Защото ще си заслужава! 😉

Пожелавам успех и на двама им и дано да продължават така редовно да поддържат сайта и занапред.

Относно комиксите – мнозина у нас припознават в тях детско забавление, което общо взето е за подрастващи до 7 годишна възраст. От десетилетия наред рисуваните книжки са нещо много повече. Първо, че голям процент от тях са с много сериозни ограничения в показа. Бих казал, че забраните често са доста по-строги отколкото на блокбъстърите, с които ни заливат всяко лято.  Върху тях се трудят страхотни художници и много добри писатели, чиито истории често пъти надминават като качество холивудските филми. Като бруталност, говорейки за насилието и сексуалността – също. Разбирам, че ние ги свързваме предимно с онези списания за „Мики Маус” от нашето детство, но е крайно време да спрем да ходим две крачки подир нормалния свят. Особено пък в Европа имаме много сериозни постижения в тази насока и цели музеи, посветени на комиксите. Последните години, благодарение на интернет, все повече и повече хора започнаха да се интересуват от този жанр (ако изобщо може да се нарече така, но на мен ми свършиха синонимите) и се надявам, че след време ще има и ние с какво да се похвалим в него. Или поне ще започнем да го приемаме по-сериозно.

Ахой, филмови другарчета. 🙂 Миналата седмица пропуснах да си разлея „многомъдрите” мисли в сайта най-вече заради скапана организация на времето. Сега обаче съм се заредил с няколко нови филмчета, за които да пиша.

Започвам с най-добрата анимация за 2011 – „Приключенията на Тинтин”! Оскарите я пренебрегнаха, за да дадат път на разни бози като „Кунг-фу панда 2” или „Котаракът в чизми”, но Академията може да си гледа работата, защото Спилбърг е направил нещо страхотно с един от най-популярните герои на Европа. Първо да уточня, че изобщо не съм предубеден, тъй като нито съм чел комиксите за Тинтин, нито съм гледал детските едно време. Това за мен си беше на практика нов персонаж. Дори не знам колко е „вярна с оригинала” продукцията на Спилбърг, но хич и не ми пука. Това е най-доброто анимационно филмче от Wall-E насам! *

* Е, разбира се, не броим онези сериозни анимации тип „Илюзионистът” и прочее, тъй като те за мен стоят на друга плоскост.

„Тинтин” е съвсем в духа на приключенските филми от едно време, наситени с много екшън и лек хумор. Всъщност този „лек” хумор ми е любимият. Никога не съм обичал дебилните американски шеги и (признавам си без бой) майтапите в стил „Монти пайтън” . Не ме разбирайте погрешно – знам колко велики неща правят британците, но никога не ми е бил на сърце тоя техен абсурд. Отплеснах се, ама нейсе …

Та на „Приключенията на Тинтин” съм се смял с глас, а това рядко ми се случва. Динамиката е на макс през цялото време, което малко измаря, но пък в нито един момент не ми доскуча, а то това е важното в случая.

Спирам до тука, за да не става излишно голям постът, но с две думи : The Adventures of Tintin е одобрен и препоръчан лично от мен, а аз страшно много ги разбирам нещата! 😆

Take Shelter ми направи впечатление от класацията на MCFOXXX и определено не съжалявам, че му отделих време. Единственото, за което съжалявам е, че не заснех физиономията на приятелката ми, докато го гледаше с мен. Тоя филм определено е психарски от всякъде 😀 . Страхотна атмосфера има през цялото време, визията е завладяваща, а Майкъл Шанън е просто изумителен. Той неслучайно спечели и едно кило награди за това си изпълнение, но ЕСТЕСТВЕНО ни Глобус, ни Оскар.

Ако сте го пропуснали този филм, то задължително трябва да поправите тази грешка, тъй като е една от най-стойностните продукции за 2011. Която пък общо взето се оказва доста постна година, но това е друга тема. „Подслон”, както го превеждат, не само е наслада за окото и радва с чисто кинаджийски неща, но и дава много поводи за размисъл. И то са засегнати далеч по-сериозни теми от „Защо не трябва да сме расисти”, като в The Help примерно, който можеше да спечели награда в категория „най-повърхностен филм”.

След много перипетии най-накрая успях и аз да гледам „Хюго”. Никога не съм крил, че съм фен на Мартин Скорсезе, но пък винаги ми се е струвало, че по-качествените му филми остават неоценявани за сметка на по-посредствените. „Хюго” кърти като визия, има страхотен сценарий, сигурно е перфектният филм „за цялото семейство”, трогва всички и прочее, но за мен си е две класи под „Shutter island” (2010). Само дето продукцията с Леонардо ДиКаприо в главната роля се прие едва ли не като провал и бе подмината от всички бляскави церемонии и награди. Докато „Хюго” не може да си преброи статуетките – оскари, глобуси, БАФТА … Чудо невиждано бил!

Ако имате дете и се чудите на кой филм да го заведете – това определено е най-добрият възможен избор. Но до там с величието. „Хюго” просто е един качествен филм – ни повече, ни по-малко.

И по традиция финала го оставям за сериалчето –  „The Looney Tunes Show”. Не много отдавна завърши първият сезон на новите анимации за популярните герои на WB. Дафи Дък и Бъгс Бъни са пак в действие и аз, като всички, очаквах, че това ще е някаква пълна тъпотия и само ще скапят хубавата класика. Нищо подобно! Новите епизоди напълно са запазили духа на онези шантави рисунки от детството ни и просто са поосвежили образите и ситуациите. Вярно е, че вече сме големи, но, ако сте непораснали деца като мен, спокойно можете да хвърлите едно око на шоуто. А пък аз на никой няма да казвам, че гледате детски, обещавам. 🙂 Още не знам дали ще има втори сезон, но много се надявам. По-колоритен образ от този на Патока Дафи няма да намерите в нито един ситком, който правят големите телевизии на САЩ в момента – гаранция! :).

Напоследък толкова много филми и сериали изгледах, че ми е трудно да реша за кои да пиша. Все пак повече от три – четири заглавия не може да се вземат, защото рубриката ще стане безкрайно дълга за четене. Много исках да пиша за The Artist, обаче реших, че няма смисъл. Този филм заслужава напълно отделен пост. Така че започваме с другите заглавия:

Tinker Tailor Soldier Spy – това беше филмче с уникално готина актьорска игра и много приятна атмосфера. Общо взето, разказва разни шпионски истории през студената война и обичайното търсене на „къртицата” в нашия лагер.  Определено един от филмите на годината. Гари Олдман е страхотен, Том Харди също много ми хареса. Проблемът е, че някак си трудно се следи историята, тегаво вървят нещата. Създава се едно усещане за хаотичност на моменти. Струваше ми се през повечето време, че изпускам нещо. Дори леко доскучава на места. Някои истории ми се видяха прекалено повърхностно засегнати … Абе, като цяло доста минуси можем да му намерим, ако се заинатим. И все пак си остава класна лента, която си заслужава гледането. Особено ако сте от онези фенове на киното, които не смятате, че „Здрач” и „Карибски пирати” са филмите на десетилетието. 🙂

Лично аз не бих сложил TTSS сред любимците си за годината, защото на мен горните минуси ми тежат прекалено много.  И все пак смятам, че далеч повече заслужава да е в светлината на прожекторите отколкото разни пишман филмчета, които се бутат за „големи” тази година.

Такова пишман филмче е “The Help”. Кой и защо го набеди за голямата работа не ми е ясно. До болка позната тема за расизма и как белите богати дами са се държали зле с бедните черни прислужнички. За смелото младо момиче, което не иска да бъде послушната кифличка, която да се ожени за първия срещнат. За разглезените пикли от пишман хайлайфа. Е, това ли е великият филм, ръчкащ надълбоко в раната на обществото? Това е просто една обикновена драма, с леки комедийни елементи, на която майка и дъщеря могат да изхрупат един чипс в неделя следобед. The Help е идеален за който и да е канал, сложил под логото си family или lady.

Що за дебилизъм е подобни клишета да се бутат за качествено кино? Не препоръчвам на никой да си губи времето с тоя филм, щото най-вероятно всички сме го гледали в сто различни варианта. Незнайно защо сто и първият път на някой му се е сторил велик. И направо ми се гади, като си представя колко хора сега ще се юрнат да гледат „Южнячки” , прескачайки „Дж. Едгар” или Drive, щото просто в момента е „на мода”.

Drive го гледах снощи и трябва да кажа, че очаквах повече. Може би с прекалено големи очаквания подходих към него, а това винаги прецаква кефа на човек. Не ме разбирайте погрешно – това е един от най-добрите филм, които съм гледал за 2011. Брутален, напрегнат и отвъд всичко това – много човешки. Защото образът на Райн Гослинг много хубаво показа как един човек има нужда от социален контакт, от това, да се чувства полезен. Дори той, особнякът, самотникът, вълк- единак, ако щете  – дори той имаше вътрешната потребност да се посвети на някого, да обича някого. Пък ако ще това да са и някакви чужди хора.

Изключителен филм от където и да го погледна – много майсторски във всяко едно отношение. И от към драматургия, и от към режисура, и от към актьорска игра … няма слабо място, за мене. Задължително трябва да се гледа, не правете грешката да го пропускате.

И въпреки всички тия хвалби, пак ще повторя – абе, повече очаквах.

И за последно съм оставил един сериал, на който хората в България не обръщат голямо внимание. Осемте серии на Boss, с Kelsey Grammer в главната роля, са направо разтърсващи и заслужават вниманието на абсолютно всеки човек, с повече от три ампули мозък в главата.

Трябва да кажа, че въобще не съм запознат със системата на управление в Щатите и това доста усложни гледането на „Шеф” , но майната му – не ми пречеше да се наслаждавам на жестоката история и страхотните образи. Наистина – рядко пъстри и отличими са персонажите в този сериал. Можете да ги харесате, да ги намразите, но едва ли ще останете безразлични, а това е най-важното, нали?

 Страхотно е показан политическият живот с всичките му мръсотии, далавери и лицемерие. И то без някакви клишета или излишна драма. Колкото и емоционални да бяха отношенията на героите, то сапунена пяна и мехурчета не се разхвърчаха. От началото да края всичко си остана истинско – брутално, но истинско. (Не тълкувайте това „истинско” като „точно така стават нещата в политиката, както е показано във сериала”, моля).

Много силно препоръчвам да се гледа Boss, защото това със сигурност е един от най-добрите сериали за тази година, а и не само за тази. Радвам се, че ще има и още епизоди, дано да задържат нивото и занапред.

Подновявам си седмичната рубрика. 🙂 Идеята беше да излиза всеки понеделник, но се забавих, за другия път ще се постарая. С две думи, понеже съм голям специалист и много ги разбирам нещата, коментирам разни филми, сериали и чат-пат  някоя по-интересна новина от света на киното или телевизията.

Почваме с Puss in boots. Даже ревю съм тръгнал да му правя, тия дни ще е готово. С две думи – дори не може да се приближи до първите филми за Шрек. Това е традицията на братего американеца. Една идея се изстисква докрай и вече, като и капчица не пада повече, правиш spin-off. За незапознатите – това е да направиш нов филм или сериал от вече съществуващ такъв. Най-често се взима някакъв по-колоритен персонаж. Почти всеки хитов сериал си има такъв. Пример – „Приятели” и „Джоуи”.

Та аз съм голям фен на Шрек и това за мен една от най-яките анимации EVER. Първата и втората част са си класика отвсякъде. Обаче нататък нещата станаха зле. Третата криво-ляво се търпеше, макар че беше тъпотия, но четвъртата вече беше съвсем изсмукана от пръстите. И, ако трябва да се замислим, „Котарака в чизми” беше най-логичното нещо, което да последва. Имах някаква надежда, че може да е пак култово филмче, но уви. Идеите вече са изчерпани. Сюжета не го бива. Просто не те грабва историята, някак си е прекалено повърхностна. Трудно поражда някакви емоции у зрителя, което говори за бъгава драматургия. С по-прости думи казано – абе, липсва му нещо. Много осезателно му липсва нещо.

Иначе е готин хуморът. Има колоритни изпълнения, типично в стила на шрек-о-филмите.

Става за убиване на време, не е някаква пълна тъпотия. Даже, ако беше друга анимация, вероятно щяхме да кажем, че е добра, но от тази се очакваше нещо повече. Да кажем оценка „Добър 4 минус” и за назидание – гледане изпод вежди на другарката, докато връща бележника. Да преминем към по-сериозните филми.

J. Edgar го чаках с голямо нетърпение откакто му гледах първия трейлър. Доста отдавна беше. Филм, режисиран от Клинт Истууд и с ДиКаприо в главната роля, не може да не те заинтригува. „Джей Едгар” беше определен като тотален боклук от доста от критиците. Поизчетох последните дни бая мнения. От визията на филма, до сюжета, че и защо не третирал еди-кои-си въпроси, ами други. Лентата, както вероятно ви е направило впечатление, остана далеч от Оскар-ите, че и от другите по-престижни награди. А и зрителите много не го харесват. В IMDB е с оценка 7. За продукция, която се е гласяла да бъде голямата работа е доста кофти тая цифра.

На фона на всичко това, моето мнение е следното – половината боклуци от „оскаровите филми” не могат да стъпят на малкия пръст на „Джей Едгар”! Да си гледат работата всякакви академии и асоциации, които вечно се опитват да са „политически коректни” при наградите си.

(more…)

Като фен на всичко „супергеройско”, то спокойно мога да кажа, че съм изгледал повечето от по-големите заглавия в този жанр. Класацията, разбира се, е субективна и със сигурност има филми, които пропускам и не съм гледал, но това на практика важи за всички класации. 🙂 Подреждал съм заглавията не само по филмови качества, но и по това, какво значение са имали за времето, в което са излъчени, и как са повлияли на дадено поколение.

10. The Crow (1994)

„Гарванът” значи много за поколението на 90-те. Не е лош филм, макар да не е нещо кой знае какво от тая гледна точка. Даже е доста слаб в някои отношения. Но едно заради убийството на Брандън Лий, второ заради харизматичния образ на Гарвана, някак си този филм стана непреходен. И сега се излъчва по телевизиите, и сега го гледат хората, и сега поражда вълнения. Много мрачен, с много насилие и носещ един дух на деветдесетте. С тогавашните ценности, с тогавашните страхове, с тогавашната мярка за нещо готино, нещо култово.

9. Blade (1998)

В края на деветдесетте този филм си беше култов до няма и къде. Екшън, хорър, комиксов … един куп жанрове се преплитаха, всички се кефеха жестоко на Уесли Снайпс, беше настъпила истинска вампиро-мания. И за разлика от сегашните вампири ония не светеха.

Като филм не е нещо особено, но не мога да не го поставя в класацията заради попкултурния ефект, който имаше онези години. Че и до днес. Ако се замислите, кой образ се противопоставя на сегашните герои на „Здрач” ? Този на Блейд и този на Дракула. Било то в майтапи, било то в някакви по-сериозни дискусии. И това най-добре говори колко е голям този филм.  (more…)

Спомням си добре първия филм за Джеймс Бонд, който гледах. Бях съвсем малко дете, когато взех от видеотеката, намираща  се в съседния блок, Tomorrow Never Dies.Възрастен човек никога не може да се очарова от нещо така, както децата са способни. Още на следващия ден тичах за други филми на Бонд, но тогава нямаше много. До каквото можах да се добера – изгледах го. Спомням си колко много се радвах, когато пристигна касетката с „Д-р Но” и колко бях разочарован, когато ми казаха, че другите филми няма да дойдат в нашата видеотека. 🙁  Няма да забравя и колко бях щастлив, когато отидох на кино да гледам „The world is not enough” през 99-та.  Изобщо имам много ярки спомени от детството ми, свързани с този персонаж, та реших, че е хубаво да напиша нещичко за него. На български трудно се намира информация, така че се надявам да го оцените подобаващо 🙂 .  

  

Джеймс Бонд е литературен герой, създаден от Йън Флеминг през 1953. Известният британски автор написва 12 новели и два сборника с разкази за 007. Това, разбира се, остава само една малка част от всички творби, чиито главен герой е агентът от SIS. След смъртта на Флеминг новели за Бонд са писани от Kingsley Amis, John Gardner, Raymond Benson, Sebastian Faulks и Jeffery Deaver. Освен това Charlie Higson пише истории за „Младия Бонд”, където се представя животът на Джеймс като тийнейджър. Да не говорим, че и до наши дни се правят комикси, графични новели, ТВ игри и какво ли още не за тайния агент от Великобритания. Кое от всичко това може да смятате за „творчество” си е ваша преценка 😉 .

Йън Флеминг измисля своя герой в началото на 1952, докато е на почивка в Ямайка. Кръщава го на известен американски орнитолог, чиято книга чете по това време. Самият Флеминг е бил запален наблюдател на птици и му е харесало благозвучното на име на автора.

С времето се появяват доста спекулации за това, кой е прототипът на Джеймс Бонд. Най-логичното предложение е някой си Bill “Biffy” Dunderdale. Той е бил приятел на Флеминг, агент от MI6 и се е увличал по бързите коли и красивите жени. Дали наистина е имало прототип за агент 007 трудно може да се каже. Всъщност много от анализаторите по-късно виждат в Бонд един романтичен образ на самия Флеминг, който е прехвърлил на героя си голяма част от своите навици, настроения и вкусове.

Ръкописът на „Казино Роял” не се харесва особено на издателя Джонатан Кейп. По-късно все пак се съгласява да го публикува по препоръка на по-големия брат (more…)

Това е един пост, който пиша от много време, но чак сега му дойде редът да види бял свят 🙂 . Уестърните са един много любим мой жанр. Най-вече заради емоциите, които са ми носили като дете. Вярвам, че и с много от вас е било така, тъй като поколения наред отраснахме с историите за корави каубои, дето могат да застрелят комар в окото от 120 метра … с вързани очи … на един крак … захапали ябълка …докато въртят тирбушон в ухото им.

Първо ще изброя няколко филма, които много харесвам, но останаха извън класацията :

Dead Men (1995)
Pat Garrett & Billy the Kid (1973)
Wyatt Earp (1994)
The Quick and the Dead (1995)
Maverick (1994)

В класацията съм се старал да се съобразявам със следните фактори:

Да се побира възможно най-добре в жанра „Уестърн”, тъй като има много добри филми, които съдържат само определени елементи и не мисля, че подхождат на тази класация. (Затова и Маверик е извън топ 10).

Значението на филма за епохата му и колко е „устоял на времето” .

Качеството на самата лента – като актьорска игра, режисура, сценарий и прочее.

Разбира се, всичко е много субективно. 😉

10. The outlaw Josey Wels (1976)
Започваме с един от филмите на Клинт Истууд. Усеща се хем онзи полъх от филмите на Еньо Мориконе, хем някои по-стандартни за американските уестърни неща. Страхотен образ на Клинт, който завинаги ще остане сред най-коравите пичове на дивия запад :). (more…)