Рецензии
Епичният сблъсък между Шерлок Холмс и Мориарти едва ли някога е бил изпълнен с повече екшън, отколкото в „Шерлок Холмс: Игра на сенки”. Новият филм на Гай Ричи за героя на Конан Дойл е издържан в същата стилистика като предишния и ако сте харесали лентата от 2009-та, то със сигурност ще харесате и тази.
Иначе, ако сте от онези заклети фенове на детектива от книгата, може и да не останете много очаровани от филмовата му интерпретация. Персонажът, пресъздаден от Робърт Дауни Дж., повече наподобява някой герой от старите екшън-комедии и е доста далеч от представата ни за Шерлок Холмс. Но явно новото време си изисква нов прочит и е нормално господин Холмс да започне да се млати по улиците и да скача около свистящи куршуми и големи взривове.
Бих казал, че „Игра на сенки” ми хареса повече от първия филм през 2009-та. Не с много, но все пак ми беше по-интересен откъм сюжет и някои сцени ми страшно допаднаха. Може би се дължи и на това, че вече възприех този Шерлок Холмс на Гай Ричи, който ми е по-близък до Джеймс Бонд, ако трябва да съм честен. Вероятно за да се насладиш на тези филми просто трябва да се отърсиш от предразсъдъци. Какво пък толкова – щом искат да е екшън герой, нека да е екшън герой, никой не е казал, че даден персонаж трябва да си стои непокътнат във времето.
Относно историята във филма – едва ли ще изненадам някой, като кажа, че не е нищо особено. Няма да ви я разказвам, за да не „спойлвам” (бай Тошо за такива думи щеше да ни прати в тухларната), но най-общо казано Шерлок Холмс и д-р Уотсън тръгват из Европа за да разгадаят подлия план на Мориарти и да спасят континента от война. Всичко е доста клиширано и тия неща сме ги виждали в безброй варианти през годините. Сценарият си е писан по шаблон и очевидно никой не си е давал зор да излиза извън кутията.
Не бих казал, че това е минус.
Иначе Гай Ричи отдавна си е изгради стил и който му е гледал филмите би трябвало без проблеми да го разпознае. На екшън сцените е майстор и ги прави така, че да ти радват окото. Пък и като цяло „Игра на сенки” е изграден с една приятна и необременяваща атмосфера. С лекия полъх на черна комедия и приятната динамика на старите веселяшки екшъни. За мен режисурата на Ричи е това, което прави „Шерлок Холмс” отличим сред морето от холивудска боза.
За актьорската игра няма много какво да се каже. С подобна роля Робърт Дауни Дж. няма как да изпита затруднение. С Джъд Лоу безспорно имат химия помежду си и тандемът е приятен за гледане. Колкото до професор Мориарти, изигран от Джаред Харис – за мен актьорът си свърши работата, но пък самият образ беше доста посредствен. Изобщо не му беше дадено да се разгърне като онзи престъпен гений, който се предполага да е. Ако имаше разочарование за мен в този филм, то определено беше това. Очаквах повече от професора, но не е голяма загуба.
Както няма да е и кой знае каква загуба, ако като цяло пропуснете „Шерлок Хомс: Игра на сенки”. Приятно филмче е и толкова. Става за губене на време, но нищо повече.
За днес съм ви приготвил два от личните ми фаворити за 2011-та година – Young adult и „Опасен метод”. Може да не присъстваха по бляскавите, комерсиални церемонийки, но са в пъти по-добри от половината бълвочи, които минаха за „голямата работа”.
Young adult е филм на режисьора Джейсън Рейтман. Обърнете внимание на този човек! В последните години ми се превръща в абсолютен любимец с качествените и лишени от префърцуненост ленти, които заснема. Без да се прави на голямата работа, без да го удря на сълзи и сополи, без да мисли над сътворението или края на света. Той просто показва едни до болка познати ни неща от живота. Мънички, но безкрайно истински. Неговите герои са особняци, но се наместват някак си в обществото. Случват им се нормалните неща, имат реални проблеми. Не ги гонят сини планети, нито пък ги карат да акат на двора, понеже са чернокожи. Чрез тях виждаме прогнилата част на обществото, а не ни се развяват някакви високопарни мисли.
Случаят с Young adult е точно такъв. Чарлийз Терон е в ролята на Мейвис. Безкрайно готина мадама била в гимназията, но се оказва, че това и е пикът в живота. Един проблем, много присъщ за Щатите. Това се споменава във всеки филм и сериал, на подобна тематика. Да, готините в гимназията често го духат в живота поради ред причини. А като прибавите, че там „готините” обикновено са местните спортисти, а те се провалят с гръм и трясък в 99.9 процента от случаите, картинката е ясна. Мейвис е една отчаяна жена, която решава, че ще се върне в родното си малко градче, където ще свали старата си любов, щото и било писано. Само дето въпросният Бъди си е щастливо женен обикновен човечец.
Мейвин е тотална идиотка, която така и не може да се примири с мисълта, че вече не е готиното момиче на 16. Вече не е онзи тийнейджър, на който не само че целият свят му е в краката, но и бъдещето по подразбиране му е бляскаво. Тя сега е западащ писател, самотна жена на средна възраст и без нищо истинско в живота.
И най-интересното от всичко е краят на филма. Тя всъщност така и не се примирява. Решава все пак, че ще бъде готината мадама, която заминава в големия град (отново), защото там я чака лъскаво бъдеще. Просто защото е по-лесно да си останеш тийнейджър, където всичко ти е на тепсия, вместо да влезеш в света на големите, където не всичко се върти около свалка с куотърбека на гимназията.
Изключително стойностен филм, който не се набива с претенция за „великото изкуство”. Един от най-хубавите, които съм гледал за миналата година и силно го препоръчвам на всеки любител на качественото кино.
Друга лента, която много ме впечатли беше „Опасен метод” (A Dangerous Method) . Просто не мога да пропусна филм, който е под режисурата на Кронънбърг и с участието на Виго Мортенсен, Винсант Касел и Michael Fassbender ( на който така и не разбрах как му се произнася името). Епичният сблъсък между Юнг и Фройд, разказан по очарователно емоционален начин. Тоя филм може и да не е издържан точно исторически, но ако искате факти – има книги и документални продукции. Тук става въпрос чрез един исторически сблъсък да се прегледат едни от вечните конфликти в обществото.
Сигурно мога да изпиша тонове върху тоя филм и пак няма да съм уловил нещата. Не мога на кратко да ви разкажа за какво става въпрос, щото ще е глупаво. Но образите, които пресъздават актьорите са едни от най-колоритните и най-въздействащите, които можете да откриете сред филмите от миналата година. Фройд например, който трябва да отрече теориите на Юнг и въобще представата му за психологията, при все, че той самият дълго време е карал обществото да гледа с други очи на света. Сега вече трябва да се примири, че е измореният кон, който забавя каруцата, а не я дърпа напред. Виго Мортенсен е просто великолепен в тази си роля. Образите на Юнг и Ото Грос (Касел) също са много пъстри. От взаимоотношенията им (на всичките) изникват от онези въпроси, трудните. Където не може просто да се прочете морал или да се разкаже басня и да се приключи. И като цяло филмът навлиза в едни доста сложни теми, които и до ден днешен си остават табу и хората предпочитат да ги избягват.
Зверски силен филм.
Да премина набързо през „Призрачен ездач 2”. Единствената причина, поради която го гледах, беше за да видя дали наистина са го направили по-тъп от първия филм. Все ми се струваше, че не могат да слязат по-ниско. О, чудо! Успели са! Цял свят казваше, че не могат да направят по-малоумен филм от Ghost Rider 1, но от Холивуд не са го приели като критика, а като предизвикателство.
Това е една от най-безумните ленти, които съм гледал през живота си, а аз съм гледал тонове тъпотии. Не стига ,че филмът лъха на евтин боклук отвсякъде с гнусната си визия, ами сюжетът не е достоен дори за „Златна Малинка”. Хич няма и да ви занимавам с това, за какво се разказва, щото и три реда време не си заслужава да си загубите. Никълас Кейдж проби дъното!
Ще го кажа така – ако гледате час и половина в една точка, ще си оползотворите по-добре времето, отколкото да гледате Ghost Rider: Spirit of Vengeance.
И по традиция завършвам със сериалче. Реших да гледам The Tudors, в превод – „Тодорови”, тъй като си признавам, че Хенри 8 ми стана изключително интересен, след един документален филм, който гледах преди няколко месеца за него. Никога не съм бил запален по историята ,но на човек, преживял шест съпруги, не можеш да не му свалиш шапка.
За сериала казват, че има доста неточности от към факти, но пак да повторя – хора, това не е уикипедия, бе! В случая по-дразнещото е, че Хенри не старее. То ясно, че не е вървяло да го сменят актьора, все пак секс символ, тинейджърките се избиват да го гледат и т.н., ама пък малко от малко. Дъщерите му растат, годините минават, нашето момче не мръдна – един мустак тури и толкова. Да не говорим, че човек, дори да не е запознат с историята (като мен), все пак очаква крал Хенри осми по някое време да стане дебелак. Въобще как можеш да приемеш един крал без шкембе?
Но като преживееш вечната младост на негово величество, то сериалчето е повече добро. Няма излишна боза да се разлива, а историята е много увлекателна. Да не говорим, че и майсторски е пипнат – костюми, декори – радват ти окото. И е изпълнен със секс и насилие, което си е плюс откъдето и да го погледнеш. Така че, ако се чудите кой сериал да изгледате, този ви го препоръчвам. Не е връх на сладоледа, но има много какво да се види.
Тази седмица „Порой над киното” е посветен на Оскар Уайлд. Британецът е написал едни от най-популярните произведения в историята на Европа, но те трудничко оживяват на голям екран.
Най-лесно е да кажем, че просто Оскар Уайлд е труден за екранизация. И това наистина е така. Мнозина от големите писатели са истински кошмар за кинаджиите, когато последните решат да правят филм по някое любимо литературно произведение. И все пак режисьорът Oliver Parker последните години успя да сътвори няколко доста прилични ленти по творбите на Оскар Уайлд и точно с тях съм решил да ви занимавам.
Първо трябва да спомена, че господин Паркър е родом от Лондон и някак естествена е привързаността му към британската литература. Първият му филм през 95-та е „Отело” по Шекспир, с Лорънс Фишбърн в главната роля. След него се захваща с екранизациите по Оскар Уайлд.
1999-та година излиза „Идеалният съпруг”. Важните роли са поверени на огромни имена и трябва да кажем, че актьорската игра е забележителна. Лорд Артър Горинг оживява чрез Рупърт Еверет, Кейт Бланшет е лейди Чилтърн, а Джулиън Муур е в ролята на Лаура Чивли. Филмът е чаровен и не натоварва зрителя. Учудих се как бързо успяха да минат близо 100 минути. Най-важното в случая е, че се усеща онази атмосфера, която Оскар Уайлд предава на произведенията си. Има го осмиването на висшето общество, а и на някои общочовешки качества, без да се изпада в простотия и с избягването на нравствените проповеди. Филмът не е нещо велико, но пък и се съмнявам някой да направи някога нещо велико по този автор. Бих казал, че е повече от добра екранизация и без значение дали сте някакъв върл почитател на Оскар Уайлд или не, то си заслужава (more…)
Ревюто ми за „Артистът” доста се забави, което не е никак добре, защото спомените за един филм избледняват с времето. И все пак се реших да напиша тези редове, защото въпросната лента е най-доброто нещо, което гледах от 2011 (до този момент, разбира се) и ужасно ме човърка, че досега не е получавала нужното внимание в сайта ми.
Очевидно нещото, за което най-много се ловят хората, е, че „Артистът” е черно бял. Смешно ми е, че едва ли не това му е отличителният белег. Все едно досега не сме виждали да се правят черно-бели филми. Важното при тази лента не е липсата на цветове, а начинът, по който ни връща към онези първи години на киното. Тогава, когато кинаджиите са разчитали на далеч по-малко неща за да предадат посланието си. И са виждали майсторлъка на своя (more…)
Ахой, филмови другарчета. 
Миналата седмица пропуснах да си разлея „многомъдрите” мисли в сайта най-вече заради скапана организация на времето. Сега обаче съм се заредил с няколко нови филмчета, за които да пиша.
Започвам с най-добрата анимация за 2011 – „Приключенията на Тинтин”! Оскарите я пренебрегнаха, за да дадат път на разни бози като „Кунг-фу панда 2” или „Котаракът в чизми”, но Академията може да си гледа работата, защото Спилбърг е направил нещо страхотно с един от най-популярните герои на Европа. Първо да уточня, че изобщо не съм предубеден, тъй като нито съм чел комиксите за Тинтин, нито съм гледал детските едно време. Това за мен си беше на практика нов персонаж. Дори не знам колко е „вярна с оригинала” продукцията на Спилбърг, но хич и не ми пука. Това е най-доброто анимационно филмче от Wall-E насам! *
* Е, разбира се, не броим онези сериозни анимации тип „Илюзионистът” и прочее, тъй като те за мен стоят на друга плоскост.
„Тинтин” е съвсем в духа на приключенските филми от едно време, наситени с много екшън и лек хумор. Всъщност този „лек” хумор ми е любимият. Никога не съм обичал дебилните американски шеги и (признавам си без бой) майтапите в стил „Монти пайтън” . Не ме разбирайте погрешно – знам колко велики неща правят британците, но никога не ми е бил на сърце тоя техен абсурд. Отплеснах се, ама нейсе …
Та на „Приключенията на Тинтин” съм се смял с глас, а това рядко ми се случва. Динамиката е на макс през цялото време, което малко измаря, но пък в нито един момент не ми доскуча, а то това е важното в случая.
Спирам до тука, за да не става излишно голям постът, но с две думи : The Adventures of Tintin е одобрен и препоръчан лично от мен, а аз страшно много ги разбирам нещата! 
Take Shelter ми направи впечатление от класацията на MCFOXXX и определено не съжалявам, че му отделих време. Единственото, за което съжалявам е, че не заснех физиономията на приятелката ми, докато го гледаше с мен. Тоя филм определено е психарски от всякъде 
. Страхотна атмосфера има през цялото време, визията е завладяваща, а Майкъл Шанън е просто изумителен. Той неслучайно спечели и едно кило награди за това си изпълнение, но ЕСТЕСТВЕНО ни Глобус, ни Оскар.
Ако сте го пропуснали този филм, то задължително трябва да поправите тази грешка, тъй като е една от най-стойностните продукции за 2011. Която пък общо взето се оказва доста постна година, но това е друга тема. „Подслон”, както го превеждат, не само е наслада за окото и радва с чисто кинаджийски неща, но и дава много поводи за размисъл. И то са засегнати далеч по-сериозни теми от „Защо не трябва да сме расисти”, като в The Help примерно, който можеше да спечели награда в категория „най-повърхностен филм”.
След много перипетии най-накрая успях и аз да гледам „Хюго”. Никога не съм крил, че съм фен на Мартин Скорсезе, но пък винаги ми се е струвало, че по-качествените му филми остават неоценявани за сметка на по-посредствените. „Хюго” кърти като визия, има страхотен сценарий, сигурно е перфектният филм „за цялото семейство”, трогва всички и прочее, но за мен си е две класи под „Shutter island” (2010). Само дето продукцията с Леонардо ДиКаприо в главната роля се прие едва ли не като провал и бе подмината от всички бляскави церемонии и награди. Докато „Хюго” не може да си преброи статуетките – оскари, глобуси, БАФТА … Чудо невиждано бил!
Ако имате дете и се чудите на кой филм да го заведете – това определено е най-добрият възможен избор. Но до там с величието. „Хюго” просто е един качествен филм – ни повече, ни по-малко.
И по традиция финала го оставям за сериалчето – „The Looney Tunes Show”. Не много отдавна завърши първият сезон на новите анимации за популярните герои на WB. Дафи Дък и Бъгс Бъни са пак в действие и аз, като всички, очаквах, че това ще е някаква пълна тъпотия и само ще скапят хубавата класика. Нищо подобно! Новите епизоди напълно са запазили духа на онези шантави рисунки от детството ни и просто са поосвежили образите и ситуациите. Вярно е, че вече сме големи, но, ако сте непораснали деца като мен, спокойно можете да хвърлите едно око на шоуто. А пък аз на никой няма да казвам, че гледате детски, обещавам. Още не знам дали ще има втори сезон, но много се надявам. По-колоритен образ от този на Патока Дафи няма да намерите в нито един ситком, който правят големите телевизии на САЩ в момента – гаранция! .
Напоследък толкова много филми и сериали изгледах, че ми е трудно да реша за кои да пиша. Все пак повече от три – четири заглавия не може да се вземат, защото рубриката ще стане безкрайно дълга за четене. Много исках да пиша за The Artist, обаче реших, че няма смисъл. Този филм заслужава напълно отделен пост. Така че започваме с другите заглавия:
Tinker Tailor Soldier Spy – това беше филмче с уникално готина актьорска игра и много приятна атмосфера. Общо взето, разказва разни шпионски истории през студената война и обичайното търсене на „къртицата” в нашия лагер. Определено един от филмите на годината. Гари Олдман е страхотен, Том Харди също много ми хареса. Проблемът е, че някак си трудно се следи историята, тегаво вървят нещата. Създава се едно усещане за хаотичност на моменти. Струваше ми се през повечето време, че изпускам нещо. Дори леко доскучава на места. Някои истории ми се видяха прекалено повърхностно засегнати … Абе, като цяло доста минуси можем да му намерим, ако се заинатим. И все пак си остава класна лента, която си заслужава гледането. Особено ако сте от онези фенове на киното, които не смятате, че „Здрач” и „Карибски пирати” са филмите на десетилетието.
Лично аз не бих сложил TTSS сред любимците си за годината, защото на мен горните минуси ми тежат прекалено много. И все пак смятам, че далеч повече заслужава да е в светлината на прожекторите отколкото разни пишман филмчета, които се бутат за „големи” тази година.
Такова пишман филмче е “The Help”. Кой и защо го набеди за голямата работа не ми е ясно. До болка позната тема за расизма и как белите богати дами са се държали зле с бедните черни прислужнички. За смелото младо момиче, което не иска да бъде послушната кифличка, която да се ожени за първия срещнат. За разглезените пикли от пишман хайлайфа. Е, това ли е великият филм, ръчкащ надълбоко в раната на обществото? Това е просто една обикновена драма, с леки комедийни елементи, на която майка и дъщеря могат да изхрупат един чипс в неделя следобед. The Help е идеален за който и да е канал, сложил под логото си family или lady.
Що за дебилизъм е подобни клишета да се бутат за качествено кино? Не препоръчвам на никой да си губи времето с тоя филм, щото най-вероятно всички сме го гледали в сто различни варианта. Незнайно защо сто и първият път на някой му се е сторил велик. И направо ми се гади, като си представя колко хора сега ще се юрнат да гледат „Южнячки” , прескачайки „Дж. Едгар” или Drive, щото просто в момента е „на мода”.
Drive го гледах снощи и трябва да кажа, че очаквах повече. Може би с прекалено големи очаквания подходих към него, а това винаги прецаква кефа на човек. Не ме разбирайте погрешно – това е един от най-добрите филм, които съм гледал за 2011. Брутален, напрегнат и отвъд всичко това – много човешки. Защото образът на Райн Гослинг много хубаво показа как един човек има нужда от социален контакт, от това, да се чувства полезен. Дори той, особнякът, самотникът, вълк- единак, ако щете – дори той имаше вътрешната потребност да се посвети на някого, да обича някого. Пък ако ще това да са и някакви чужди хора.
Изключителен филм от където и да го погледна – много майсторски във всяко едно отношение. И от към драматургия, и от към режисура, и от към актьорска игра … няма слабо място, за мене. Задължително трябва да се гледа, не правете грешката да го пропускате.
И въпреки всички тия хвалби, пак ще повторя – абе, повече очаквах.
И за последно съм оставил един сериал, на който хората в България не обръщат голямо внимание. Осемте серии на Boss, с Kelsey Grammer в главната роля, са направо разтърсващи и заслужават вниманието на абсолютно всеки човек, с повече от три ампули мозък в главата.
Трябва да кажа, че въобще не съм запознат със системата на управление в Щатите и това доста усложни гледането на „Шеф” , но майната му – не ми пречеше да се наслаждавам на жестоката история и страхотните образи. Наистина – рядко пъстри и отличими са персонажите в този сериал. Можете да ги харесате, да ги намразите, но едва ли ще останете безразлични, а това е най-важното, нали?
Страхотно е показан политическият живот с всичките му мръсотии, далавери и лицемерие. И то без някакви клишета или излишна драма. Колкото и емоционални да бяха отношенията на героите, то сапунена пяна и мехурчета не се разхвърчаха. От началото да края всичко си остана истинско – брутално, но истинско. (Не тълкувайте това „истинско” като „точно така стават нещата в политиката, както е показано във сериала”, моля).
Много силно препоръчвам да се гледа Boss, защото това със сигурност е един от най-добрите сериали за тази година, а и не само за тази. Радвам се, че ще има и още епизоди, дано да задържат нивото и занапред.
Подновявам си седмичната рубрика. Идеята беше да излиза всеки понеделник, но се забавих, за другия път ще се постарая. С две думи, понеже съм голям специалист и много ги разбирам нещата, коментирам разни филми, сериали и чат-пат някоя по-интересна новина от света на киното или телевизията.
Почваме с Puss in boots. Даже ревю съм тръгнал да му правя, тия дни ще е готово. С две думи – дори не може да се приближи до първите филми за Шрек. Това е традицията на братего американеца. Една идея се изстисква докрай и вече, като и капчица не пада повече, правиш spin-off. За незапознатите – това е да направиш нов филм или сериал от вече съществуващ такъв. Най-често се взима някакъв по-колоритен персонаж. Почти всеки хитов сериал си има такъв. Пример – „Приятели” и „Джоуи”.
Та аз съм голям фен на Шрек и това за мен една от най-яките анимации EVER. Първата и втората част са си класика отвсякъде. Обаче нататък нещата станаха зле. Третата криво-ляво се търпеше, макар че беше тъпотия, но четвъртата вече беше съвсем изсмукана от пръстите. И, ако трябва да се замислим, „Котарака в чизми” беше най-логичното нещо, което да последва. Имах някаква надежда, че може да е пак култово филмче, но уви. Идеите вече са изчерпани. Сюжета не го бива. Просто не те грабва историята, някак си е прекалено повърхностна. Трудно поражда някакви емоции у зрителя, което говори за бъгава драматургия. С по-прости думи казано – абе, липсва му нещо. Много осезателно му липсва нещо.
Иначе е готин хуморът. Има колоритни изпълнения, типично в стила на шрек-о-филмите.
Става за убиване на време, не е някаква пълна тъпотия. Даже, ако беше друга анимация, вероятно щяхме да кажем, че е добра, но от тази се очакваше нещо повече. Да кажем оценка „Добър 4 минус” и за назидание – гледане изпод вежди на другарката, докато връща бележника. Да преминем към по-сериозните филми.
J. Edgar го чаках с голямо нетърпение откакто му гледах първия трейлър. Доста отдавна беше. Филм, режисиран от Клинт Истууд и с ДиКаприо в главната роля, не може да не те заинтригува. „Джей Едгар” беше определен като тотален боклук от доста от критиците. Поизчетох последните дни бая мнения. От визията на филма, до сюжета, че и защо не третирал еди-кои-си въпроси, ами други. Лентата, както вероятно ви е направило впечатление, остана далеч от Оскар-ите, че и от другите по-престижни награди. А и зрителите много не го харесват. В IMDB е с оценка 7. За продукция, която се е гласяла да бъде голямата работа е доста кофти тая цифра.
На фона на всичко това, моето мнение е следното – половината боклуци от „оскаровите филми” не могат да стъпят на малкия пръст на „Джей Едгар”! Да си гледат работата всякакви академии и асоциации, които вечно се опитват да са „политически коректни” при наградите си.
Рядко ще чуете да се говори за „Майк и Моли”. Дори никоя родна телевизия не пожела да го завърти, макар че вероятно и това ще се случи все някога, сериалът е все още новичък. Тези обаче, които са проявили любопитство и са пуснали някоя серия, обикновено стават заклети фенове. Такъв е и моят случай. Дори не помня по какъв повод седнах да зяпам един епизод преди няколко седмици. Е, вече съм изгледал целия първи сезон и всичко, излъчено от втория. Това е един от онези ситкоми, които можеш да зяпаш спокойно цял ден и няма да ти писне.
Историята разказва как един полицай от Чикаго се запознава с една детска учителка и се влюбват почти от пръв поглед. В борбата с килограмите и трудностите на съвременната романтична връзка двамата са просто зашеметяващо дуо! Изпълват сериалчето с онзи чар, на който само дундьовците са способни . Майк и Моли не са обикновените герои на съвременния ситком – не са простаци, не са социопати, не са идиоти и не са злобно настроени към цял свят. Те са едни обикновени хора, които просто изпадат в смешни ситуации и се сблъскват с абсурдите в обществото. Що се отнася до персонажите около тях - те вече са си типичните за сегашните комедийни шоута – включвайки тъпата до няма и къде мадама, която спи с всичко живо, готината бабка афро-американка, сърдитото мамче на Майк и прочее, но пък дори и те са по своему колоритни. Нищо, че ги виждаме във всяка втора комедия – някак си са успели да вкарат живец в клишетата.
Но нещото, което наистина отличава „Майк и Моли” от останалите ситкоми, е чудесният, добронамерен, лишен от простащина и дебилизъм хумор. Именно затова се влюбих в този сериал. Втръснало ми е от злобни и малоумни майтапи, които просто бликат от всички подобни предавания. А „Майк и Моли” ми напомня на онези чудесни сериалчета от 90-те, на които толкова се забавлявахме и които така ми липсват днес.
Иначе в САЩ ситкомът се представя стабилно като рейтинг и вероятно ще трае още дълги години. Излъчва се веднага след „Двама мъже и половина” и е едно от най-гледаните неща по телевизията в понеделник вечер. Вече се разпространява в доста страни по света, включително и в Европа. Даже Хърватска и Словакия са го завъртели. Надявам се скоро време и до нас да стигне, за да могат повече хора да му обърнат внимание. В момента остава в сянката на „Двама мъже и половина” и „Теория на големия взрив”, а според мен е далеч, далеч по-добър. Най-малкото е лишен от типичния американски дебилен хумор, който направо ми бърка в мозъка.
Напоследък имаше доста разочарования откъм комиксови филми. В това число и анимационни такива. Да си го кажа направо – последните анимации са много по-детски отколкото ми се ще. Разбирам, че е нормално да се гони и най-малката аудитория, тъй като е доста доходоносна, но всичко си има граница.
Затова останах толкова приятно изненадан от най-новия филм по мотиви на DC Comics – BATMAN:YEAR ONE!
Филмчето е просто страхотно, макар че вероятно на по-малките деца ще им се стори върло скучен. Все пак е PG-13, така че не се предполага да се гледа от лица под 13 години. А за по-големите дечица (като мене :) ) – най-сетне дочакахме свястна анимация, бях почнал да се отчайвам.
В Батман: Година първа – виждаме как в Готам пристига Джим Гордън и в същото време се завръща Брус Уейн. Трябва да кажа, че всъщност главният герой тук е полицаят, Батман по-скоро е второстепенен персонаж. Звучи странно на първо четене, но ще се убедите, че е страхотна идея. Джим е още млад, тъкмо му се ражда първото дете, сблъсква се с корумпираната полиция в Готам и се оказва страшен екшън герой. Вярно, че не е костюмиран, но пък има мустак, което също върши работа 
.
Историята е чудесна, макар да не присъства никой от лудите злодеи, с които по принцип свързваме Батман (Жокера, Пингвина, Мистър Фрийз и т.н.). Всичко е реалистично направено, като Брус Уейн и Гордън се борят срещу мафията и корумпираната власт в Готам. В това отношение филмът наподобява донякъде BATMAN BEGINS на Нолан.
Екшън не липсва и също е направен учудващо реалистично за комиксова адаптация. Има някои по-брутални сцени, леко напомнящи на тези от японските анимации, заради които и филмът е PG-13, но не са нещо отблъскващо и не изобилстват.
Появява се и Жената котка, но и тя не е сред главните персонажи, а по-скоро за колорит е вкарана. И честно да си кажа – досега никога не съм виждал подобна интерпретация на Селина Кайл. Виждал съм я като богаташка или като разорено работещо момиче, но тук е … хм. Да речем, че е пак работещо момиче… Има си и малка сестричка, за която да се грижи и изобщо е в съвсем различна светлина. Вероятно в комиксите я има и такава, но за мен си е нещо ново.
Бих казал, че това е най-добрата анимация от много време насам. Тотално далеч от всякакви детинщини и измислени, неадекватни екшън сцени. Има много приятна, реалистична атмосфера и поддържа необходимата за подобни филми динамика. И най-важното – прекрасна сюжетна линия, а не да гледаме само патаклама на кило и по три реплики на петнайсет минути. Умело са смесени сегменти от мафиотските и детективските филми с такива от историите за супер-герои.
BATMAN: YEAR ONE е една от най-добрите анимации на DC Comics изобщо! И определено правилният избор, ако сте фен на подобни филми.
Въх, ойде дитето, въ!
Още един култов персонаж от комиксите вече може да се похвали с летен блокбастър. Тор, богът на гръмотевиците, вилнее по кината с магическия чук и бурния си нрав. Найс, а?
Филмът ни пренася в началото на историята за Тор, когато още е непокорен принц, копнеещ за война и славни победи. Горделив и безотговорен, той е готов да въвлече кралството си – Асгард – в жестоко кръвопролитие.
Ядосан от поредната глупост на сина си, крал Один (Антъни Хопкинс) го изпраща в изгнание на Земята.
На нашата планета Тор попада на младата учена Джейн Фостър (Натали Портман). С времето той се смирява и променя поведението си, подтикнат от чувствата, които възникват между тях (да, това е сладникавата част на филма, кво да го правиш – Холиут 
).В това време нещата в Асгард не вървят добре и кралството е изправено пред катастрофа заради другия син на Один – Loki…
Образите в тази история почиват на реални митове и легенди и това ги прави още по-култови. Усеща се полъхът на древността в тях, примесен с модерните разбирания за света и съвременните схващания за магии и езически богове.
В „Тор” са се опитали да забъркат една отлична формула за „супергеройски филм” и до голяма степен са успели. Има по малко от всичко – битки с разни чудовища, много екшън, сантиментални дрязги, любовна история, хумор и немалко култови моменти. С други думи – предоставя на зрителите всичко, което очакват да видят в един такъв филм.
Най-хубавото е, че сюжетът не е малоумно плитък, както често го правят в този жанр. Историята е увлекателна, развива се на няколко нива и не доскучава.
Пък и го няма усещането, че си кръгъл идиот, защото си дал пари на входа на киносалона.
Не ми се навлиза в детайли на драматургията, но само ще кажа, че филмът има добър ритъм – точната доза екшън и на точните места. Личи си, че сценаристите не са си смукали от пръстите какво да пишат, а са развили както трябва една добра, макар и простичка идея.
Героите са интересни и всеки се отличава с нещо характерно. Малко ме подразниха изкуствените реплики, които бяха сложили в устите им. Някои неща изглеждаха много кухо и скапваха удоволствието от това, че актьорите бяха от висока класа. Това обаче не е чак толкова голям проблем – едно, че е нормално за този род филми и още повече, че не е постоянно явление, а само в някои сцени.
Дори в „комиксова” продукция, то пак си е удоволствие да гледаш Антъни Хопкинс и Натали Портман. А трябва да кажем, че и останалите се справиха с ролите си. Всички са качествени актьори, а бяха и много добре подбрани. Един поглед ти стига за да разбереш какъв е героят и какво можеш да очакваш от него.
Що се отнася до екшън моментите, то аз останах доволен. Имаше някои доста оригинални хрумвания при баталните сцени (известни още като „баш кьотек сеир”). С две думи – като се размята Тор с чука и стана купона .
В обобщение мога да кажа за THOR, че беше един много приятен филм, далеч над средното ниво на комиксовите адаптации. Разбира се, че има какво още да се желае, но не вярвам, че някой има големи очаквания към този тип продукции. Беше забавен на места, имаше нужното количество екшън и историята беше увлекателна, така че спокойно може да определим лентата като успешна. Само може да се надяваме, че задаващото се лято ще ни предложи повечко такива филми.
