За днес съм ви приготвил два от личните ми фаворити за 2011-та година – Young adult и „Опасен метод”. Може да не присъстваха по бляскавите, комерсиални церемонийки, но са в пъти по-добри от половината бълвочи, които минаха за „голямата работа”.
Young adult е филм на режисьора Джейсън Рейтман. Обърнете внимание на този човек! В последните години ми се превръща в абсолютен любимец с качествените и лишени от префърцуненост ленти, които заснема. Без да се прави на голямата работа, без да го удря на сълзи и сополи, без да мисли над сътворението или края на света. Той просто показва едни до болка познати ни неща от живота. Мънички, но безкрайно истински. Неговите герои са особняци, но се наместват някак си в обществото. Случват им се нормалните неща, имат реални проблеми. Не ги гонят сини планети, нито пък ги карат да акат на двора, понеже са чернокожи. Чрез тях виждаме прогнилата част на обществото, а не ни се развяват някакви високопарни мисли.
Случаят с Young adult е точно такъв. Чарлийз Терон е в ролята на Мейвис. Безкрайно готина мадама била в гимназията, но се оказва, че това и е пикът в живота. Един проблем, много присъщ за Щатите. Това се споменава във всеки филм и сериал, на подобна тематика. Да, готините в гимназията често го духат в живота поради ред причини. А като прибавите, че там „готините” обикновено са местните спортисти, а те се провалят с гръм и трясък в 99.9 процента от случаите, картинката е ясна. Мейвис е една отчаяна жена, която решава, че ще се върне в родното си малко градче, където ще свали старата си любов, щото и било писано. Само дето въпросният Бъди си е щастливо женен обикновен човечец.
Мейвин е тотална идиотка, която така и не може да се примири с мисълта, че вече не е готиното момиче на 16. Вече не е онзи тийнейджър, на който не само че целият свят му е в краката, но и бъдещето по подразбиране му е бляскаво. Тя сега е западащ писател, самотна жена на средна възраст и без нищо истинско в живота.
И най-интересното от всичко е краят на филма. Тя всъщност така и не се примирява. Решава все пак, че ще бъде готината мадама, която заминава в големия град (отново), защото там я чака лъскаво бъдеще. Просто защото е по-лесно да си останеш тийнейджър, където всичко ти е на тепсия, вместо да влезеш в света на големите, където не всичко се върти около свалка с куотърбека на гимназията.
Изключително стойностен филм, който не се набива с претенция за „великото изкуство”. Един от най-хубавите, които съм гледал за миналата година и силно го препоръчвам на всеки любител на качественото кино.
Друга лента, която много ме впечатли беше „Опасен метод” (A Dangerous Method) . Просто не мога да пропусна филм, който е под режисурата на Кронънбърг и с участието на Виго Мортенсен, Винсант Касел и Michael Fassbender ( на който така и не разбрах как му се произнася името). Епичният сблъсък между Юнг и Фройд, разказан по очарователно емоционален начин. Тоя филм може и да не е издържан точно исторически, но ако искате факти – има книги и документални продукции. Тук става въпрос чрез един исторически сблъсък да се прегледат едни от вечните конфликти в обществото.
Сигурно мога да изпиша тонове върху тоя филм и пак няма да съм уловил нещата. Не мога на кратко да ви разкажа за какво става въпрос, щото ще е глупаво. Но образите, които пресъздават актьорите са едни от най-колоритните и най-въздействащите, които можете да откриете сред филмите от миналата година. Фройд например, който трябва да отрече теориите на Юнг и въобще представата му за психологията, при все, че той самият дълго време е карал обществото да гледа с други очи на света. Сега вече трябва да се примири, че е измореният кон, който забавя каруцата, а не я дърпа напред. Виго Мортенсен е просто великолепен в тази си роля. Образите на Юнг и Ото Грос (Касел) също са много пъстри. От взаимоотношенията им (на всичките) изникват от онези въпроси, трудните. Където не може просто да се прочете морал или да се разкаже басня и да се приключи. И като цяло филмът навлиза в едни доста сложни теми, които и до ден днешен си остават табу и хората предпочитат да ги избягват.
Зверски силен филм.
Да премина набързо през „Призрачен ездач 2”. Единствената причина, поради която го гледах, беше за да видя дали наистина са го направили по-тъп от първия филм. Все ми се струваше, че не могат да слязат по-ниско. О, чудо! Успели са! Цял свят казваше, че не могат да направят по-малоумен филм от Ghost Rider 1, но от Холивуд не са го приели като критика, а като предизвикателство.
Това е една от най-безумните ленти, които съм гледал през живота си, а аз съм гледал тонове тъпотии. Не стига ,че филмът лъха на евтин боклук отвсякъде с гнусната си визия, ами сюжетът не е достоен дори за „Златна Малинка”. Хич няма и да ви занимавам с това, за какво се разказва, щото и три реда време не си заслужава да си загубите. Никълас Кейдж проби дъното!
Ще го кажа така – ако гледате час и половина в една точка, ще си оползотворите по-добре времето, отколкото да гледате Ghost Rider: Spirit of Vengeance.
И по традиция завършвам със сериалче. Реших да гледам The Tudors, в превод – „Тодорови”, тъй като си признавам, че Хенри 8 ми стана изключително интересен, след един документален филм, който гледах преди няколко месеца за него. Никога не съм бил запален по историята ,но на човек, преживял шест съпруги, не можеш да не му свалиш шапка.
За сериала казват, че има доста неточности от към факти, но пак да повторя – хора, това не е уикипедия, бе! В случая по-дразнещото е, че Хенри не старее. То ясно, че не е вървяло да го сменят актьора, все пак секс символ, тинейджърките се избиват да го гледат и т.н., ама пък малко от малко. Дъщерите му растат, годините минават, нашето момче не мръдна – един мустак тури и толкова. Да не говорим, че човек, дори да не е запознат с историята (като мен), все пак очаква крал Хенри осми по някое време да стане дебелак. Въобще как можеш да приемеш един крал без шкембе?
Но като преживееш вечната младост на негово величество, то сериалчето е повече добро. Няма излишна боза да се разлива, а историята е много увлекателна. Да не говорим, че и майсторски е пипнат – костюми, декори – радват ти окото. И е изпълнен със секс и насилие, което си е плюс откъдето и да го погледнеш. Така че, ако се чудите кой сериал да изгледате, този ви го препоръчвам. Не е връх на сладоледа, но има много какво да се види.
Темата за уличните кучета става модерна периодично, като някой бъде брутално нахапан. На принципа, на който веднага поставяме светофар на някое опасно кръстовище, щом бъде сгазено дете. Но аз в тази публикация нямам никакво намерение да скърбя за починалия професор, защото ми се струва безкрайно лицемерно. Ще си се спра на други неща, също така безкрайно лицемерни.
Забележете на какво попаднах снощи във фейсбук:
Натиснете за по-голям размер и можете да прочетете текста. Събирали били средства за лечение на болните улични кучета!? Някои от тях, на които вече помогнали, били заплашвани да бъдат убити!?
Как се заплашва куче си остава мистерия за мен, но щом са рекли …
Живеем в страна, в която нямаме възможност да се лекуваме от по-сериозни заболявания и стотици, а сигурно и хиляди души с чудят как да съберат парички, за операции на близките си. И в повечето случаи говорим за суми от сорта на 20, 30 хиляди евро или някакви подобни, не става дума за някакви космически пари. Обаче като ги нямаш – нямаш ги.
Но оставете го това, дайте да събираме средства за уличните кучета. Нека да ги излекуваме за да могат да поживеят още две, три или четири години, да се разхождат бездомни около блоковете и да ни хапят в цветущо здраве. Разбира се, тези средства и усилия биха могли да отидат за операцията на някое детенце, болно от кой знае какво или примерно да закупим качествена апаратура в някоя болница, но явно навехнатата лапа на Копчо пред „В” вход струва също толкова като кауза. Разни хора, разни идеали. Разни идиоти.
Но всичко това е в границата на добродушната тъпотия. Все пак сме нормални хора и като такива обичаме животинките. По-лошото обаче е другото лицемерие, това, за което се изливат маса пари и то съдрани от нашия гръб.
Тъй като да се съберат уличните кучета и да бъдат приспани е евтино, то защо да не ги кастрираме и връщаме обратно по улиците? Всяка година се харчат стотици хиляди за тая работа. Стотици хиляди, които излизат от нашия джоб и не отиват за сираците по домовете, не отиват за лечението на болни деца, дори не отиват за далеч по-тривиални неща, като чистене на улиците – те отиват за кастриране на улични кучета! И това продължава и продължава и кучетата стават все повече, и парите стават също все повече. И всъщност излиза, че ние харчим тонове пари, за да може един ден, след десетилетия, да няма повече улични кучета. А дотогава нашите пари ще направят едни хора там много, ама много богати. А нас много, ама много нахапани.
И всичко минава под безкрайното лицемерие, че това се прави защото е „хуманно”, защото се грижели за животинките и т.н. и т.н. Както всъщност всеки един подобен „обир” минава под някаква добра кауза.
Но не е луд тоя, който яде баницата, луд е тоя, който му я дава.
Защото къде сме ние? Защо позволяваме парите от нашите джобове, да се изливат за глупости? Защо не протестираме, защо не си търсим правата? Ние сме толкова тъпи и малоумни, че нямаме проблеми дори с това, децата ни да бъдат разкъсвани на улицата.
Започвам рубрика „Часът на супергероите” (като може и да променя името по-нататък, когато ми хрумне нещо по-оригинално), където ще се занимавам с всичко, де що касае супергерои, комиксови герои, и въобще кьораво, куцо и сакато, дето е някакъв там тип маскиран борец за правда и свобода. Без значение къде се появяват – комикси, игри, филми, сериали и т.н.
Първо започвам с голямото събитие на MARVEL – мутантите от X-men ще си правят масов кьотек с The Avengers – сбирщината супергерои на компанията. Това ще стане в дванайсет броя комикси, като първият вече излезе. Шумът е грандиозен и включително от MTV ще правят документални серии за това, как се развива конфликтът. Което пък означава, че имат крещяща нужда от нов креативен директор.
А аз съм ви приготвил тука едни изрезки, че да влезете в час.
Като за начало ябълката на раздора е в това, че „Фениксът” отново идва на Земята. Това не е никак добре, щото се предполага, че въпросната космическа сила прави бая поразии:
Феникс се е насочил към мутантското момиченце HOPE. Въпросното чадо е наречено така не случайно. В предишни поредици мутантите на земята почти бяха затрити, докато не се роди това момиче и сега тя се води „мутантската месия”. Маса народ се изби покрай нея, разхождаха я напред-назад във времето, но криво-ляво я опазиха. И сега от X-men нямат никакво намерение да се разделят с нея, пък и им се чини, че фениксът не случайно иде и това им е шансът за тяхната раса:
От „Отмъстителите” решават, че искат Hope под тяхна опека и стана тя каквато стана. Капитан Америка се сдумка с Циклопа.
Btw – натиснете на картинките за по-голям размер.
Сега чакаме да се случат маса неща, включително и „Железния човек” да спомине (more…)
От няколко месеца се зарибих страшно много по комиксите и с голяма радост открих, че не съм единствен в България. Очевидно все пак има хора и у нас, които са открили чара на историите, разказани чрез изображения. Дори се натъкнах и на нашенски сайт, който е изцяло посветен на комиксите и супер героите. С голямо удоволствие ви представям Insane addiction и отсега уточнявам, че това не е рекламен пост. Така, както писах за „Българ”, пиша и за тях, защото смятам, че на подобни инициативи е редно да се обръща внимание.
Свързах се с Александър и Божидар, двете момчета, които поддържат въпросния сайт, за да мога да им задам няколко въпроса и те бяха така любезни да ми отговорят. Преди да продължа с разни мои „размисли и страсти” относно комиксите, ви представям какво ми написаха те:
Кажете първо каква информация могат да намерят хората на сайта ви?
Insane Addiction: Принципно желанието ни е да има всичко за комиксите и героите, но с двама човека това трудно става. Имаме предвид биографии, статии, новини и какво ли още не, но за момента преобладават само новините около комиксите (тийзъри), игрите със супергерои и филмите. Гледаме да пишем за най-интересните неща, свързани с комиксите и героите, а отскоро и ревюта. Дали се получава вие ще кажете
От колко отдавна комиксите са ви хоби и как започнахте?
OneOfAll (Александър Мищенков): При мен откакто се помня. Винаги съм харесвал Spider-Man TAS, Batman TAS, TMNT, X-Men и другите яки анимации от 90-те (новите са пълън боклук) с времето комикси се появиха в България, а като поотраснах и започнах да ползвам компютър и интернет започнах със скановете и така. Рядко четях комикси поради липсата на време, но пък следях какво се случва, а колегата Божидар от няколко месеца ме зариби и редовно чета новите заглавия, като се появят, разбира се не всичко.
Wolverinebs (Божидар Савов): Мнооого отдавна. Като всяко хлапе си израснах с Мики Маус, Дъга и познатите анимации, но тогава все още не им отделях особено внимание. Спомням си обаче, че истински се запалих преди осем години, когато баща ми ми донесе от София първи брой на “Най-новото от Х-Мен” на ГлобТрейд. Този брой сигурно съм го прочел повече от 30 пъти и изигра доста мащабна роля за бъдещата ми “мания”. В последствие дори не разбрах как колекцията ми се разви до това, което е сега и…май именно тя си ми е най-ценното притежание.
Имат ли фен база в България комиксите?
OneOfAll: Много са малко хората и това е много тъжно, но според мен това се дължи на слабата реклама и липсата на комикс магазини.
Wolverinebs: Че имат-имат…но определено не е много голяма. Надявах се това, което напоследък се случва с филмовата индустрия, този наплив от супергерои, по някакъв начин да се отрази положително на целия този фарс, но уви. Съдейки по коментарите ефектът не е особено голям… Кой да предположи, че един блещукащ вампир може да ни победи!
Хората у нас дават ли си сметка какво представляват всъщност комиксите или продължават да са с идеята, че това е забавление за малки деца?
OneOfAll: Не, не си дават. Не съм говорил с много млади хора за това, но и избягвам, защото някой го приемат с насмешка. Тъжно, но факт.
Wolverinebs: За жалост продължават да смятат, че е просто обикновена детинщина. И е адски трудно да изкорениш тази идея от манталитета на българина. Та аз хвърлих в скута на дядо ми един том на Sin City, и макар и да беше пълен със секс и насилие (защото Sin City е само това) все още е на същото мнение…
Обикновено, когато човек започне да се интересува от комикси, всичко му се струва много объркано в първия момент, как може да се ориентираме в т. нар. „вселени”.
OneOfAll: Тук Божидар трябва да сподели за това, тъй като съм така да кажем n00b Аз започнах от някъде си после наваксвам или си хващам някакви рандом поредици и така.
Wolverinebs: О, да! Прехвърляй топката на мен! Хах, вселените са голяма гавра. На времето със сигурност си е било добра идея-алтернативен свят, в който животът на познатите герои върви в коренно противоположна посока-но сега това е просто едно грамаданско клише, което е навсякъде, не само в комиксите. “Объркано” може би…но пък предполагам, че с времето и постоянство се свиква. Отначало, когато започнах Ultimate Universe на Marvel, просто си казах, че е един различен прочит на нещата и това ми помогна да я следя и до сега. Но го има и това, че я започнах от началото. Мога да си представя ако сега някой се захване с Ultimates v6 как нищичко няма да разбере ако не е чел преди това. Така че единственото решение е да се върнеш няколко серии назад (не всички), за да проследиш историята до този момент и да самонавържеш събитията достатъчно, че да разбереш случващото се. Предполагам, че по същия начин стоят нещата с Earth-2 на DC или която и да някой друга от милионите алтернативни вселени.
Кои от новите поредици следите и кои са ви любимите?
OneOfAll: Batman v2 е върха. Също следя Avenging Spider-Man, Winter Soldier, Red Hood and the Outlaws, AvX, Witchblade разбира се, благодарение на Божидар , и още няколко. Гледам като излезе нещо с брой 1 и да го зачета и да видим дали ще става.
Wolverinebs: Ох, мале… Следя прекалено много неща, за да се изброят. На седмица свалям от 10 до 20 нови неща, в зависимост от графика на издателствата. Кое ми е любимото е вече ужасен въпрос! Както колегата без да се замислям ще кажа новия Batman на DCNU и почти всичко на Top Cow.
Добра идея ли беше TheNew 52, имаха ли нужда от подобен reboot DC?
OneOfAll: За мен да, тъй като както казах нямах време да чета и това е добро начало, но die hard феновете може да смятат друго. Нека каже тежката си дума отново Божидар
Wolverinebs: Сега се почувствах като Светата Инквизиция… Anyway ще подкрепя OneOfAll в случая. До reboot-a не бях чел нищо на DC освен Blackest Night. Никога до този момент не бях харесвал DC и новото начало ми даде възможност да им позволя втори шанс. Но дали имаха нужда от пълен рестарт не знам… Ако това е било стратегия да причислят нови фенове като мен, безспорно успяха…но съответно колкото получиха, толкова и изгубиха. И ето защо смятам, че беше грешна политика на компанията.
Какви са ви очакванията за Avengers vs. X-men?
OneOfAll: Ами надявам се да е по-различно и ПО-ДОБРО разбира се, защото Marvel не се славят с многото яки работи.
Wolverinebs: Доста скептично съм настроен. Първите 6 броя ще са трагедия откъм арт. Дано историята поне да си заслужава. Нооо имам лошо предчувствие. И отсега мога да предвидя края…
Мислите ли, че някога у нас ще можем да видим истински магазини за комикси, ще бъдат превеждани най-новите заглавия и че това хоби някога ще бъде присъщо на българина?
OneOfAll: Колкото и да е тъжно, не смятам, че това може да се случи в близките милион години. Видяхте Artline, GlobeTrade и още няколко издателства. Започнаха с 1-2 поредици и това беше, защото няма пазар тук. Наистина много искам да има повече фенове на комиксите в България и поради тази причина започна сайта. Дано Insane Addiction да накара повече хора да четат комикси.
Wolverinebs: Ох, аз съм категоричен песимист. Така че светлина в тунела за сега няма и едва ли скоро ще има. Казвам го и като човек, който за кратко е бил в комикс бизнеса на България. Бях преводач преди няколко години на издателството ItaEst, което издаде минисерията Shi и първия том на Зина-принцесата войн от Dynamite. Така че се сблъсках лично с липсата на пазар и мога да кажа, че е трагедия. Но макар и да не виждам светло бъдеще не се предавам и давам всичко от себе си в бранша. Дано пък някой ден и нас да ни огрее. Защото ще си заслужава!
Пожелавам успех и на двама им и дано да продължават така редовно да поддържат сайта и занапред.
Относно комиксите – мнозина у нас припознават в тях детско забавление, което общо взето е за подрастващи до 7 годишна възраст. От десетилетия наред рисуваните книжки са нещо много повече. Първо, че голям процент от тях са с много сериозни ограничения в показа. Бих казал, че забраните често са доста по-строги отколкото на блокбъстърите, с които ни заливат всяко лято. Върху тях се трудят страхотни художници и много добри писатели, чиито истории често пъти надминават като качество холивудските филми. Като бруталност, говорейки за насилието и сексуалността – също. Разбирам, че ние ги свързваме предимно с онези списания за „Мики Маус” от нашето детство, но е крайно време да спрем да ходим две крачки подир нормалния свят. Особено пък в Европа имаме много сериозни постижения в тази насока и цели музеи, посветени на комиксите. Последните години, благодарение на интернет, все повече и повече хора започнаха да се интересуват от този жанр (ако изобщо може да се нарече така, но на мен ми свършиха синонимите) и се надявам, че след време ще има и ние с какво да се похвалим в него. Или поне ще започнем да го приемаме по-сериозно.
Откакто Стив Джобс се спомина, ликът му продава повече книги от тоя на Хари Потър. Онзи ден се шляех из една книжарница, когато попаднах на следния рафт:
Ще кажете „какво толкова, книжарница е”. Е да де, ама аз на подобен рафт попаднах и на будката за списания и вестници в супермаркета отсреща. И къде ли още не!? Откакто този човек почина, книги за него не се продават единствено в малките плодзеленчуци, занаятчийските магазини и тези, които предоставят строго специализирана спортна екипировка. За последните не съм сигурен. Ако влезете в сайта на някоя книжарница и напишете „Стив Джобс”, ще видите колко заглавия ще ви излязат.
„Стив Джобс: Единствената официална биография на основателя на Apple” – сиреч, има и други, защото измекярчета колкото щеш. „iЛидерът Стив Джобс” – заглавие, оригинално като турски анцуНг. „Презентирай като Стив Джобс” – доста ми прилича на онези от типа „как да станем милионер” и „открий вътрешното си аз, та да се видиш у пара”. „Мъдростта на Стив Джобс за бизнеса” – знам ли, за съм доста предобеден към всяка книга, която съдържа „мъдрост” (със или без членуване) в заглавието си. Както и към филми, в които някой търси себе си. Струва ми се, че трябва да си много загубен, за да се интересуваш от човек, който е тръгнал да се търси. Както и да е – любимецът сред книгите ми за апълския шеф е „Дзен и Стив Джобс. Изкуството да се създават компютри”.
* Дзен Будизмът е школа, която поставя на централно място осъзнаването на текущия момент и прозрението в същността на нещата чрез личния опит. (Wikipedia)
В съвременния свят „Дзен” е просто думичка, която предизвиква непреодолим порив у хората без личен живот да си закупят всяко нещо, върху което я видят.
Книгите за господин Джобс продължават още и още, и то говорим САМО за преведените на български език. Едно време бях написал „Моля ти се, звезда моя, умри !!! (циничен пост)” и горе долу по-същата формула действат нещата и тук. Стив Джобс е звезда, затова разни тийнейджърки се скъсаха да реват по площадите когато почина. От там пък едни пресметливи люде решиха, че сега е моментът да направят някой и друг лев/долар/йена …
Но да минем по-нататък – направете същия експеримент в някой сайт на книжарница, само че този път въведе думата „вампир”. Да, вярно е, че много от вампирските книги не съдържат в себе си тази дума, обаче това не пречи да ви излязат една сюрия заглавия.
Има някаква поредица „академия за Вампири” или нещо от сорта. Вероятно в академията се влиза с доста нисък бал и много връзкарство, щото, като гледам зъбатите от „Здрач” и разните подобни филмчета, явно са доста тъпи копелета, а и образованието им е слабо. Има също така и „Училище за вампири” – сигурно от там се влиза с предимство в академията. Естествено ще се натъкнете и на доста герои, които пък ловят наследниците на Дракула. Има логика – толкова кръвопийци се навъдиха, че все някой трябва да ги лови, те иначе ще станат повече от нас – хората, които пием бира.
Винаги съм се чудил кой ги чете тия книги, но преди няколко дни съзрях отговора на този си въпрос в един форум. Някакво момиченце беше задало следната тема за размишление на останалите, с които пък се предполагаше да си споделят впечатления от Twilight – „Какво предпочитате – мистериозен и мъдър вампир, който ви разбира така, както никой друг или страстен и пламенен върколак, който е готов да умре за вас?”. Ще ти отговоря, моето момиче – аз лично предпочитам вампир, който има нужното самоуважение и като види някаква тъпа, задръстена, малоумна кифла, гледа да й смукне кръвчицата, а не я води да си цъкат бейзбол. Освен това полуголи, кльощави, русоляви момченца, които търчат из гората посред бял ден и светят не може да са нищо друго освен горска фея!
Е, не ме разбирайте, че се нахвърлям на децата – на тия години кой не го е веел вятър на бял кон. Ще пораснат и ще им мине. Но лошото е друго – единствените книги, които в момента криво-ляво са вървежни, са тия за Стийв Джобс и вампирските бози. Айде, за тийнейджърите нещата са оправдани – като си на 15 е нормално да те вълнуват такива работи. Ама останалите?
Разхождах се онзи ден с един приятел в Западен парк и нямаше как да не ми направи впечатление, че статуите, забити насред алеите, сериозно вдъхновяват младежта. Всъщност отдавна вече никой не помни какво е било значението на тези кьопавички и сиви каменни фигури. Може би е трябвало просто да красят парка с безвкусността си или се е предполагало да напомнят на хората, че през комунизма всички са щастливи досущ като кръгъл камък, дръннат с длето на мястото, където стои човешката уста. Сега тези статуи просто увековечават факта, че бай Ганьо става див ентусиаст, докопа ли се до спрей за боядисване.
Всъщност трудно можеш да намериш не само в Западен парк, но и където и да е другаде скулптура или паметник, който да не е „обогатен” от някой с много свободно време и малко въображение. Най-често или кретенчетата се „тагват”, като изписват буквичките на малоумното си новосъздадено „крю” по оста „Аз, Любчо и Ванката от „Г” клас”, или просто надрапват първата мръсна дума, която им дойде на акъла.
Но това нас, като общество, не ни притеснява. Децата, които играят в парка, вероятно отдавна вече знаят значението на тия думи, а пък и без друго някой грозно нарисуван *** ни е най-малкият проблем. И тука идва въпросът защо се вдигна олелия до небесата преди около половин година, че изрисуваха по един много весел и оригинален начин паметника на съветската армия? Излиза, че Супермен далеч повече ни стряска отколкото тая откровена простащина, която виждате на двете снимки по-горе.
Понеже много хора тогава опищяха света, че паметникът бил именно на съветската армия, то нека бъдем откровени. ТОВА НЯМАШЕ НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ. Въпросният паметник от години е пълна развалина и никой не го поглежда. Ако произволен идиот беше написал на него „Va6ta mama mrasna”, нито щяха да се юрнат някакви хора с парцали да го чистят, нито щеше да има отворени писма и тям подобни.
Отговорът на въпроса „защо предпочитаме ***а пред Супермен” ме връхлетя и то доста войнствено в момента, в който направих горните две снимки. Както споменах в началото – бяхме двама души. Стоим пред скулптурата на девойката и щракаме с апаратчетата, когато някакъв човек изведнъж почна да ни свирка и заплашително да ни предупреждава да не го снимаме. Беше сравнително млад, разхождаше си двете кучета и незнайно защо мислеше, че точно него снимаме. Успяхме да го успокоим след малко, че нямаме никакво намерение да го увековечаваме и той явно реши, че достатъчно ни е уплашил, та да си продължи спокойно разходката, изсъсквайки пренебрежително през зъби „фотографи”. Е, хвърли няколко навъсени погледа, след като се поотдалечи малко, за да се увери, че никой няма да наруши правото му на личен живот.
Та защо хора, като този юнак, да ги притесняват разните драсканици и свинщини по всевъзможни паметници, скулптури и прочее. На навъсения българин не му прави впечатление ни „жоро клати спаска от 36-ти” , ни „шу въ избиъ” , а пък „циганити на сапон” направо го изпълва с радост. Него го шашка когато се изправи срещу нещо цветно и готино като онова „В крак с времето” . То не му е присъщо, не може да го нарече със задоволство „българска работа”. И се видя колко бързо се появиха едни хора с парцали и перилни препарати, за да изтрият Супермен. А този ***, дето е изписан върху статуята от снимката по-горе, той си ни е присъщ и децата в Западен парк ще му се радват докато каменната жена не се разкапа от дъжда и вятъра.
Ахой, филмови другарчета. Миналата седмица пропуснах да си разлея „многомъдрите” мисли в сайта най-вече заради скапана организация на времето. Сега обаче съм се заредил с няколко нови филмчета, за които да пиша.
Започвам с най-добрата анимация за 2011 – „Приключенията на Тинтин”! Оскарите я пренебрегнаха, за да дадат път на разни бози като „Кунг-фу панда 2” или „Котаракът в чизми”, но Академията може да си гледа работата, защото Спилбърг е направил нещо страхотно с един от най-популярните герои на Европа. Първо да уточня, че изобщо не съм предубеден, тъй като нито съм чел комиксите за Тинтин, нито съм гледал детските едно време. Това за мен си беше на практика нов персонаж. Дори не знам колко е „вярна с оригинала” продукцията на Спилбърг, но хич и не ми пука. Това е най-доброто анимационно филмче от Wall-E насам! *
* Е, разбира се, не броим онези сериозни анимации тип „Илюзионистът” и прочее, тъй като те за мен стоят на друга плоскост.
„Тинтин” е съвсем в духа на приключенските филми от едно време, наситени с много екшън и лек хумор. Всъщност този „лек” хумор ми е любимият. Никога не съм обичал дебилните американски шеги и (признавам си без бой) майтапите в стил „Монти пайтън” . Не ме разбирайте погрешно – знам колко велики неща правят британците, но никога не ми е бил на сърце тоя техен абсурд. Отплеснах се, ама нейсе …
Та на „Приключенията на Тинтин” съм се смял с глас, а това рядко ми се случва. Динамиката е на макс през цялото време, което малко измаря, но пък в нито един момент не ми доскуча, а то това е важното в случая.
Спирам до тука, за да не става излишно голям постът, но с две думи : The Adventures of Tintin е одобрен и препоръчан лично от мен, а аз страшно много ги разбирам нещата!
Take Shelter ми направи впечатление от класацията на MCFOXXX и определено не съжалявам, че му отделих време. Единственото, за което съжалявам е, че не заснех физиономията на приятелката ми, докато го гледаше с мен. Тоя филм определено е психарски от всякъде . Страхотна атмосфера има през цялото време, визията е завладяваща, а Майкъл Шанън е просто изумителен. Той неслучайно спечели и едно кило награди за това си изпълнение, но ЕСТЕСТВЕНО ни Глобус, ни Оскар.
Ако сте го пропуснали този филм, то задължително трябва да поправите тази грешка, тъй като е една от най-стойностните продукции за 2011. Която пък общо взето се оказва доста постна година, но това е друга тема. „Подслон”, както го превеждат, не само е наслада за окото и радва с чисто кинаджийски неща, но и дава много поводи за размисъл. И то са засегнати далеч по-сериозни теми от „Защо не трябва да сме расисти”, като в The Help примерно, който можеше да спечели награда в категория „най-повърхностен филм”.
След много перипетии най-накрая успях и аз да гледам „Хюго”. Никога не съм крил, че съм фен на Мартин Скорсезе, но пък винаги ми се е струвало, че по-качествените му филми остават неоценявани за сметка на по-посредствените. „Хюго” кърти като визия, има страхотен сценарий, сигурно е перфектният филм „за цялото семейство”, трогва всички и прочее, но за мен си е две класи под „Shutter island” (2010). Само дето продукцията с Леонардо ДиКаприо в главната роля се прие едва ли не като провал и бе подмината от всички бляскави церемонии и награди. Докато „Хюго” не може да си преброи статуетките – оскари, глобуси, БАФТА … Чудо невиждано бил!
Ако имате дете и се чудите на кой филм да го заведете – това определено е най-добрият възможен избор. Но до там с величието. „Хюго” просто е един качествен филм – ни повече, ни по-малко.
И по традиция финала го оставям за сериалчето – „The Looney Tunes Show”. Не много отдавна завърши първият сезон на новите анимации за популярните герои на WB. Дафи Дък и Бъгс Бъни са пак в действие и аз, като всички, очаквах, че това ще е някаква пълна тъпотия и само ще скапят хубавата класика. Нищо подобно! Новите епизоди напълно са запазили духа на онези шантави рисунки от детството ни и просто са поосвежили образите и ситуациите. Вярно е, че вече сме големи, но, ако сте непораснали деца като мен, спокойно можете да хвърлите едно око на шоуто. А пък аз на никой няма да казвам, че гледате детски, обещавам. Още не знам дали ще има втори сезон, но много се надявам. По-колоритен образ от този на Патока Дафи няма да намерите в нито един ситком, който правят големите телевизии на САЩ в момента – гаранция! .
Ако желаете да видите просто списък с победителите, а не да четете мислите на многоразбиращата ми кратуна, просто кликнете ТУК (лист с победители) или ТУК (лист с номинирани).
Едва ли е останал човек, който да не е разбрал, че „Оскарите” са преди всичко политика, а след това филмови награди. Те може и да са престижни, но само будалите си вярват, че това „най-добър” във всяка категория има реално значение. Не е нужно много да се ровиш в статистиките, за да видиш тъжната истина – най-големите имена в киното рядко са имали честта да вземат златното човече. Хичкок, Фелини, Кубрик, Бергман … те не са достойни за „Академията” явно. Никога не са били отличавани с приза за режисура. И към по-съвременни имена можете да се обърнете – положението е същото. Самият Скорсезе всъщност има един Оскар за режисура и го получи съвсем на скоро. Определено не за най-добрата му лента.
Та с всичко това искам просто да ви кажа, че оскарите са по принцип кух звезден блясък и не е нужно да ги взимате чак толкова насериозно .
И все пак тази година изборът на филм е повече от добър. The Artist е огромен и Оскарът ще му е само една от десетките награди. Нямаше статуетка, която да му се измъкне тая година – BAFTA, Златен глобус, Златна палма(за най-добър актьор) , Goya, Sant Jordi … списъкът е безкрайно дълъг. Там, където му се изплъзнеше една категория, покриваше я с друга. Фестивали и фестивалчета, академийки и всякакъв вид гилдии и общества – покори всичко. Така че за мен този филм бе най-логичният и правилен избор и много се съмнявам, че ще се намери човек, който да оспори това.
Проблемът е в останалите 8 заглавия, тъй като голяма част от тях са подбирани на всякакъв друг принцип, но определено не и по филмови достойнства. Midnight in Paris, The Descendants, The Help … ако това са най-добрите филми, които са гледали хората в академията, явно нямат много време да ходят по кината. Къде остава един филм като Drive примерно? Явно не е имало кой да го „бутне”. „J. Edgar” някои го обявиха за разочарованието на годината, едва ли не. Аз не виждам с какво горните три заглавия са по-добри от него. Айде, ако не друго – Леонардо ДиКаприо поне можеше да е сред номинираните за главна мъжка роля. То е ясно, че всеки път има някакви недоразумения, но сега са ги насъбрали повечко.
Както и да е … тия неща са очаквани при „Оскарите”.
Но най-голямото за мен разочарование дойде от анимацията. Ранго? Бе вие сериозно ли? „Котаракът в чизми” и „Кунг-фу Панда 2” що годе бяха сладки. Ама Ранго беше мега тъпотията. Така или иначе голямата анимация от тази година по някакви необясними причини отсъстваше. „Приключенията на Тинтин” е едно от най-добрите неща, които съм гледал за 2011-та. Уникално филмче. Дори е смешно да се сравнява с по-горните три бози. А даже не беше номинирано. Това и липсата на Раян Гослинг бе най-голямата несправедливост на тия оскари.
Другото нещо, което хич не ми се понрави, бе призът за адаптиран сценарий, който връчиха на „Наследниците”. Един филм, който така и не можах да си обясня кой и какво точно му хареса. При наличието на „Кешбол” и „The Ides of March” как решиха точно The descendants да гепи наградата не ми е ясно. Че и Хюго е там. Него още не съм го гледал просто, затова няма да го коментирам в случая, но имайки предвид кой го е писал, вероятно и той ще се окаже с по-добър сценарий.
Големият губещ снощи за мен беше „Кешбол”. Много голям филм във всяко едно отношение, а не взе нито една статуетка. Поне за сценарий трябваше да му дадат наградата. Иначе и Брад Пит, и Джона Хил играха страхотно, но да речем, че там конкуренцията просто беше твърде силна. При други обстоятелства този филм можеше да се окичи със злато от „Академията”, но ей на – такъв е животът.
А за самата церемония – нещото, което се открои сред всички лигни и фалшиви усмивки, беше речта на онзи човечец, който прибра оскара за чуждоезичен филм. Ето това беше нещо качествено и истинско. Моментът на вечерта!
… останалото беше щракане на фотоапарати и пищящи фенки.
Първо трябва да кажа, че вероятно никога нямаше да разбера за тоя скандал, ако не си бях разгледал профила в туитър. Най-малкото, че като почват сутрешните блокове си лягам, та няма как да следя действията на господин Бареков. Освен това и не чета вестници, защото съм от онова поколение, което смята, че „читателите на вестниците пътуват към гробищата”.
И ако сте като мене, нека ви представя от къде е тръгнал този „скандал” (ще го сложа в кавички, защото това е „чудо за три дни”). Ето видео как Бареков разкъсва вестник „Труд” в ефир:
Разбира се, на самото действие се обърна повече внимание от това, което всъщност каза Бареков, но не съм изненадан особено. Как отвърна „Труд”? Те направиха колаж на господин Бареков, който го изобразява като Хитлер:
Обаче по-важното е, че тъничко намекват в едно материалче под главната статия, озаглавено „Кой владее ТВ7”, че телевизията има връзка с КТБ, Ирен Кръстев и сина й Делян Пеевски, депутат на ДПС. ;) .
За да доизясним картинката от същата главна статия цитирам мнението на Данка Василева, главен редактор на “24 часа” – „На Бареков не му е за първи път – спомняте ли си призива му към Борисов да стане като Пиночет и да направи полицейска държава – “Важното е да са пълни камионетките, пък нека пострадат и невинни” – ревеше той преди 3 г., малко преди да го изхвърлят от Би Ти Ви”, каза Данка Василева, главен редактор на “24 часа”.
“Сега прави същото, но в угода на корпоративни интереси, от екрана на телевизията на ДПС и обслужващата я Корпоративна банка. Тази мафиотска група искаше да придобие “Труд” и “24 часа”. След като не успя, пусна лайнометите си да бълват лъжи срещу вестниците и собствениците им.”
И да се върнем сега към това, което всъщност каза Бареков, преди да излее мощта си върху безпомощната вестникарска хартия. Той показа заглавието на вестник „Труд” (надолу с главата) което общо взето не показва гостенката му Даниела Дариткова (от ГЕРБ) в особено добра светлина. Според заглавието на вестника държавата опростила на съпруга й 53 хилядарки. Това, в което Бареков обвини в случая „Труд” е, че пишат подобни неща, (more…)
Напоследък толкова много филми и сериали изгледах, че ми е трудно да реша за кои да пиша. Все пак повече от три – четири заглавия не може да се вземат, защото рубриката ще стане безкрайно дълга за четене. Много исках да пиша за The Artist, обаче реших, че няма смисъл. Този филм заслужава напълно отделен пост. Така че започваме с другите заглавия:
Tinker Tailor Soldier Spy – това беше филмче с уникално готина актьорска игра и много приятна атмосфера. Общо взето, разказва разни шпионски истории през студената война и обичайното търсене на „къртицата” в нашия лагер. Определено един от филмите на годината. Гари Олдман е страхотен, Том Харди също много ми хареса. Проблемът е, че някак си трудно се следи историята, тегаво вървят нещата. Създава се едно усещане за хаотичност на моменти. Струваше ми се през повечето време, че изпускам нещо. Дори леко доскучава на места. Някои истории ми се видяха прекалено повърхностно засегнати … Абе, като цяло доста минуси можем да му намерим, ако се заинатим. И все пак си остава класна лента, която си заслужава гледането. Особено ако сте от онези фенове на киното, които не смятате, че „Здрач” и „Карибски пирати” са филмите на десетилетието.
Лично аз не бих сложил TTSS сред любимците си за годината, защото на мен горните минуси ми тежат прекалено много. И все пак смятам, че далеч повече заслужава да е в светлината на прожекторите отколкото разни пишман филмчета, които се бутат за „големи” тази година.
Такова пишман филмче е “The Help”. Кой и защо го набеди за голямата работа не ми е ясно. До болка позната тема за расизма и как белите богати дами са се държали зле с бедните черни прислужнички. За смелото младо момиче, което не иска да бъде послушната кифличка, която да се ожени за първия срещнат. За разглезените пикли от пишман хайлайфа. Е, това ли е великият филм, ръчкащ надълбоко в раната на обществото? Това е просто една обикновена драма, с леки комедийни елементи, на която майка и дъщеря могат да изхрупат един чипс в неделя следобед. The Help е идеален за който и да е канал, сложил под логото си family или lady.
Що за дебилизъм е подобни клишета да се бутат за качествено кино? Не препоръчвам на никой да си губи времето с тоя филм, щото най-вероятно всички сме го гледали в сто различни варианта. Незнайно защо сто и първият път на някой му се е сторил велик. И направо ми се гади, като си представя колко хора сега ще се юрнат да гледат „Южнячки” , прескачайки „Дж. Едгар” или Drive, щото просто в момента е „на мода”.
Drive го гледах снощи и трябва да кажа, че очаквах повече. Може би с прекалено големи очаквания подходих към него, а това винаги прецаква кефа на човек. Не ме разбирайте погрешно – това е един от най-добрите филм, които съм гледал за 2011. Брутален, напрегнат и отвъд всичко това – много човешки. Защото образът на Райн Гослинг много хубаво показа как един човек има нужда от социален контакт, от това, да се чувства полезен. Дори той, особнякът, самотникът, вълк- единак, ако щете – дори той имаше вътрешната потребност да се посвети на някого, да обича някого. Пък ако ще това да са и някакви чужди хора.
Изключителен филм от където и да го погледна – много майсторски във всяко едно отношение. И от към драматургия, и от към режисура, и от към актьорска игра … няма слабо място, за мене. Задължително трябва да се гледа, не правете грешката да го пропускате.
И въпреки всички тия хвалби, пак ще повторя – абе, повече очаквах.
И за последно съм оставил един сериал, на който хората в България не обръщат голямо внимание. Осемте серии на Boss, с Kelsey Grammer в главната роля, са направо разтърсващи и заслужават вниманието на абсолютно всеки човек, с повече от три ампули мозък в главата.
Трябва да кажа, че въобще не съм запознат със системата на управление в Щатите и това доста усложни гледането на „Шеф” , но майната му – не ми пречеше да се наслаждавам на жестоката история и страхотните образи. Наистина – рядко пъстри и отличими са персонажите в този сериал. Можете да ги харесате, да ги намразите, но едва ли ще останете безразлични, а това е най-важното, нали?
Страхотно е показан политическият живот с всичките му мръсотии, далавери и лицемерие. И то без някакви клишета или излишна драма. Колкото и емоционални да бяха отношенията на героите, то сапунена пяна и мехурчета не се разхвърчаха. От началото да края всичко си остана истинско – брутално, но истинско. (Не тълкувайте това „истинско” като „точно така стават нещата в политиката, както е показано във сериала”, моля).
Много силно препоръчвам да се гледа Boss, защото това със сигурност е един от най-добрите сериали за тази година, а и не само за тази. Радвам се, че ще има и още епизоди, дано да задържат нивото и занапред.
