Рецензии

Мъже в черно 3 / Men in black 3

September 18, 2012
by Anton

Дълга пауза раздели втора и трета част на „Мъже в черно”, но едва ли е имало човек, който да се е оплакал. Да си го кажем частно – MIB II беше върло слаб филм, който бледнееше пред култовата първа част. Точно и поради тази причина очаквах, че тазгодишното изпълнение на мъжагите в черни костюми няма да е особено добро. За мое щастие бях приятно изненадан.

Имаме много типичен за научната фантастика сюжет. Агент Жъ ( по американски Agent J) , в чиято роля е Уил Смит, се връща назад във времето за да промени хода на историята и да спаси Земята. Ако някой изобщо някога е броял колко такива филма има, то вероятно отдавна се е побъркал и вече не може да му имаме вяра на преценката. Но аз винаги съм смятал, че оригиналната идея не е задължителна за един подобен филм. Така че недейте да съдите MIB III заради клишето, по което е правен.

Всъщност историята е особено забавна и увлекателна. Всичко е изпълнено с много хумор, който за радост е лишен от простащина и дебилизъм. Липсват ми понякога онези прекрасни екшън комедии, които имахме през 90-те, така че искрено се радвах на този филм, защото той е точно в техен стил. Освен това си има достатъчно количество екшън, драма и ефекти, които го превръщат в чудесното двучасово развлечение.

Това, че се включи Josh Brolin, лично на мен ми се понрави. Той е много голям актьор и определено ми се ще да го гледам в далеч по-сериозни филми, но пък човекът трябва да направи и някой и друг долар в крайна сметка. Да не говорим, че е идеален за ролята на млад Томй Лий Джоунс. Уил Смит пък винаги съм го харесвал и смятам, че е точно за такива филми. Не мога да го приема на сериозно, колкото и да се снима по разни драми, където се мъчи да направи някоя голяма роля. Но на подобни филми като „Мъже в черно” успява да им придаде жизненост, да ги направи забавни и атрактивни. Така че тандемът, който оформиха двамата актьори, определено вдъхва живот на лентата.

Като цяло не мисля, че човек има от какво да се оплаче много, много. Може би единственото, което му трябваше на този филм, беше по-добър злодей. Boris The Animal беше прекалено безличен, макар в него да имаше потенциал. Това обаче е бял кахър, защото „Мъже в черно 3” си е достатъчно колоритен така или иначе. Наистина си струва човек да задели някой и друг час за него за да се позабавлява. Особено, ако сте харесали първия филм от 97-ма, то този би трябвало да не ви разочарова.

The Raven / Гарванът (2012)

July 23, 2012
by Anton

„Гарванът” е един от онези филми, леко пренебрегвани, които в крайна сметка отшумяват без много, много да оставят следа. И може би след време чак някой ще се сети, че всъщност изобщо даже не е лош. Особено за почитателите на криминалните трилъри, заснети с лек готически привкус.

Филмът ни разказва как известният писател Едгар Алън По се замесва в необикновена история със сериен убиец, който очевидно е от най-големите му почитатели. Заедно с детектив Фийлдс, който е натоварен със случая, По ще трябва да реши редица от сложни загадки, естествено изтъкани от множество трупове, за да спаси любимата си.

Както виждате, самата история не е особено оригинална и сигурно сме я гледали във всевъзможни варианти, но това не означава, че е поднесена лошо. Напротив, бих казал, че е доста приятен начинът, по който събитията се развиват – без ритъмът да се губи и без да спада напрежението.

Режисьор е James McTeigue, който направи култовия V for vendetta преди години. Определено това е човек, който може да изгради добра атмосфера във филмите си и знае как зарадва окото на зрителя. Жалко, че след „Вендета”-та така и не може да си намери свестен сценарий, по който да направи нещо наистина голямо. Така че откъм режисура The Raven е на ниво. Доста стегнато вървят нещата, без излишно драматизиране или пък опити някой да се доказва колко е велик (едно от нещата, които най-много дразнят).

Основният проблем за мен идва от слабите персонажи. Някак си безлични ми остават много от хората във филма. Трудно зрителят може да им съчувства или да се интересува от тях по какъвто и да е начин. Дори основни герои понякога ти се струват просто бездушни, без силна мотивация за каквото и да е, без да усещаш емоцията в действията им. Това е нещо, което може да накара всеки филм да затъне в посредствеността.

Друг сериозен минус е, че действията вървят прекалено праволинейно. В подобен жанр бих искал да видя някакви туйстове, някакви по-сериозни загадки, въобще нещо, което да ме смае, да ми е било пред очите през цялото време, а да не съм го забелязал. Това е на практика солта на тези филми, това, което наистина кефи зрителя. Тука дори няма опит за подобно нещо.

Като цяло бих казал, че „Гарванът” си е доста приличен филм, с който си струва да запълните няколко часа от свободното си време. Особено пък за почитателите на този жанр – те би трябвало да го харесат. При всичките бози, които идват от Холивуд, тази лента си е повече от прилична. Да, не блести с нещо особено, но пък и далеч не е от онези кухи филми, които просто не можеш да разбереш как се е наел някой да даде пари за направата им.

Домът на супергероите са комиксите. В това нямам никакво съмнение. Филми, сериали и прочее неща са просто отражението на успеха, постигнат от талантливите художници и писатели, които са се бъхтили над рисуваните книжки. Формулата с обединението на популярните герои проработи преди десетилетия в комиксите и дори ми е странно, че чак сега някой реши да я приложи и в киното. За това, дали е успешно, говорят цифрите. А те са брутални, но и до там ще стигнем.

Да започнем с историята в „Отмъстителите”. Локи, злият брат на Тор, напада земята с някаква армия от извънземни, които изглеждат доста гнусничко. Ник Фюри, баш шефът на ЩИТ (нещо средно между КГБ, ЦРУ, Гестапо и шесто районно от при бай Тошо), решава, че това няма да се отрази особено добре на човечеството и тръгва да събира екип от супергерои, който да се бори с извънземните.

Вярно, клише е, но пък в такъв филм никой не очаква смели идеи от сценаристите. По-важното е, че НАЙ-НАКРАЯ видяхме качествено разказана история, добър сценарий, свястна драматургия или както там искате си го наречете, в Марвелски филм. Без да е нещо особено, но пък и без да е малоумно или трагично плитко. Така, както беше примерно „Капитан Америка” или „Хълк 2” , които бяха смазващо тъпи. Тук си имаме спазени правилата на драматургията, напрежението си се покачва и сваля на равномерни тактове, без да ни остава да скучаем или да ни писва от битки и каскади. И най-вече – има ги добрите стари класически моменти, които правят един филм интересен. И завръзката е на място, и героите се събират лека по лека … в началото не се харесват, правят някои лоши решения, после се случва нещо, виждат правия път, решават да се обединят и т.н. и т.н.  – все неща, които си ги знаем, но си имат място в подобен филм. Общо взето в това отношение „Avengers” е с едно ниво над  “Тhor” и “Iron man 2”. (more…)

Епичният сблъсък между Шерлок Холмс и Мориарти едва ли някога е бил изпълнен с повече екшън, отколкото в „Шерлок Холмс: Игра на сенки”. Новият филм на Гай Ричи за героя на Конан Дойл е издържан в същата стилистика като предишния и ако сте харесали лентата от 2009-та, то със сигурност ще харесате и тази.

Иначе, ако сте от онези заклети фенове на детектива от книгата, може и да не останете много очаровани от филмовата му интерпретация. Персонажът, пресъздаден от Робърт Дауни Дж., повече наподобява някой герой от старите екшън-комедии и е доста далеч от представата ни за Шерлок Холмс. Но явно новото време си изисква нов прочит и е нормално господин Холмс да започне да се млати по улиците и  да скача около свистящи куршуми и големи взривове.

Бих казал, че „Игра на сенки” ми хареса повече от първия филм през 2009-та. Не с много, но все пак ми беше по-интересен откъм сюжет и някои сцени ми страшно допаднаха. Може би се дължи и на това, че вече възприех този Шерлок Холмс на Гай Ричи, който ми е по-близък до Джеймс Бонд, ако трябва да съм честен. Вероятно за да се насладиш на тези филми просто трябва да се отърсиш от предразсъдъци. Какво пък толкова – щом искат да е екшън герой, нека да е екшън герой, никой не е казал, че даден персонаж трябва да си стои непокътнат във времето.

Относно историята във филма – едва ли ще изненадам някой, като кажа, че не е нищо особено. Няма да ви я разказвам, за да не „спойлвам” (бай Тошо за такива думи щеше да ни прати в тухларната), но най-общо казано Шерлок Холмс и д-р Уотсън тръгват из Европа за да разгадаят подлия план на Мориарти и да спасят континента от война.  Всичко е доста клиширано и тия неща сме ги виждали в безброй варианти през годините. Сценарият си е писан по шаблон и очевидно никой не си е давал зор да излиза извън кутията.

Не бих казал, че това е минус.

Иначе Гай Ричи отдавна си е изгради стил и който му е гледал филмите би трябвало без проблеми да го разпознае. На екшън сцените е майстор и ги прави така, че да ти радват окото. Пък и като цяло „Игра на сенки” е изграден с една приятна и необременяваща атмосфера. С лекия полъх на черна комедия и приятната динамика на старите веселяшки екшъни. За мен режисурата на Ричи е това, което прави „Шерлок Холмс” отличим сред морето от холивудска боза.

За актьорската игра няма много какво да се каже. С подобна роля Робърт Дауни Дж. няма как да изпита затруднение. С Джъд Лоу безспорно имат химия помежду си и тандемът е приятен за гледане. Колкото до професор Мориарти, изигран от Джаред Харис – за мен актьорът си свърши работата, но пък самият образ беше доста посредствен. Изобщо не му беше дадено да се разгърне като онзи престъпен гений, който се предполага да е. Ако имаше разочарование за мен в този филм, то определено беше това. Очаквах повече от професора, но не е голяма загуба.

Както няма да е и кой знае каква загуба, ако като цяло пропуснете „Шерлок Хомс: Игра на сенки”. Приятно филмче е и толкова. Става за губене на време, но нищо повече.

За днес съм ви приготвил два от личните ми фаворити за 2011-та година – Young adult и „Опасен метод”. Може да не присъстваха по бляскавите, комерсиални церемонийки, но са в пъти по-добри от половината бълвочи, които минаха за „голямата работа”.

Young adult е филм на режисьора Джейсън Рейтман. Обърнете внимание на този човек! В последните години ми се превръща в абсолютен любимец с качествените и лишени от префърцуненост ленти, които заснема. Без да се прави на голямата работа, без да го удря на сълзи и сополи, без да мисли над сътворението или края на света. Той просто показва едни до болка познати ни неща от живота. Мънички, но безкрайно истински. Неговите герои са особняци, но се наместват някак си в обществото. Случват им се нормалните неща, имат реални проблеми. Не ги гонят сини планети, нито пък ги карат да акат на двора, понеже са чернокожи. Чрез тях виждаме прогнилата част на обществото, а не ни се развяват някакви високопарни мисли.

Случаят с Young adult е точно такъв. Чарлийз Терон е в ролята на Мейвис. Безкрайно готина мадама била в гимназията, но се оказва, че това и е пикът в живота. Един проблем, много присъщ за Щатите. Това се споменава във всеки филм и сериал, на подобна тематика. Да, готините в гимназията често го духат в живота поради ред причини. А като прибавите, че там „готините” обикновено са местните спортисти, а те се провалят с гръм и трясък в 99.9 процента от случаите, картинката е ясна. Мейвис е една отчаяна жена, която решава, че ще се върне в родното си малко градче, където ще свали старата си любов, щото и било писано. Само дето въпросният Бъди си е щастливо женен обикновен човечец.

Мейвин е тотална идиотка, която така и не може да се примири с мисълта, че вече не е готиното момиче на 16. Вече не е онзи тийнейджър, на който не само че целият свят му е в краката, но и бъдещето по подразбиране му е бляскаво. Тя сега е западащ писател, самотна жена на средна възраст и без нищо истинско в живота.

И най-интересното от всичко е краят на филма. Тя всъщност така и не се примирява. Решава все пак, че ще бъде готината мадама, която заминава в големия град (отново), защото там я чака лъскаво бъдеще. Просто защото е по-лесно да си останеш тийнейджър, където всичко ти е на тепсия, вместо да влезеш в света на големите, където не всичко се върти около свалка с куотърбека на гимназията.

Изключително стойностен филм, който не се набива с претенция за „великото изкуство”. Един от най-хубавите, които съм гледал за миналата година и силно го препоръчвам на всеки любител на качественото кино.

Друга лента, която много ме впечатли беше „Опасен метод” (A Dangerous Method) . Просто не мога да пропусна филм, който е под режисурата на Кронънбърг и с участието на Виго Мортенсен, Винсант Касел и Michael Fassbender ( на който така и не разбрах как му се произнася името). Епичният сблъсък между Юнг и Фройд, разказан по очарователно емоционален начин. Тоя филм може и да не е издържан точно исторически, но ако искате факти – има книги и документални продукции. Тук става въпрос чрез един исторически сблъсък да се прегледат едни от вечните конфликти в обществото.

Сигурно мога да изпиша тонове върху тоя филм и пак няма да съм уловил нещата. Не мога на кратко да ви разкажа за какво става въпрос, щото ще е глупаво. Но образите, които пресъздават актьорите са едни от най-колоритните и  най-въздействащите, които можете да откриете сред филмите от миналата година. Фройд например, който трябва да отрече теориите на Юнг и въобще представата му за психологията, при все, че той самият дълго време е карал обществото да гледа с други очи на света. Сега вече трябва да се примири, че е измореният кон, който забавя каруцата, а не я дърпа напред. Виго Мортенсен е просто великолепен в тази си роля. Образите на Юнг и Ото Грос (Касел) също са много пъстри. От взаимоотношенията им (на всичките) изникват от онези въпроси, трудните. Където не може просто да се прочете морал или да се разкаже басня и да се приключи. И като цяло филмът навлиза в едни доста сложни теми, които и до ден днешен си остават табу и хората предпочитат да ги избягват.

Зверски силен филм.

Да премина набързо през „Призрачен ездач 2”. Единствената причина, поради която го гледах, беше за да видя дали наистина са го направили по-тъп от първия филм. Все ми се струваше, че не могат да слязат по-ниско. О, чудо!  Успели са! Цял свят казваше, че не могат да направят по-малоумен филм от Ghost Rider 1, но от Холивуд не са го приели като критика, а като предизвикателство.

Това е една от най-безумните ленти, които съм гледал през живота си, а аз съм гледал тонове тъпотии. Не стига ,че филмът лъха на евтин боклук отвсякъде с гнусната си визия, ами сюжетът не е достоен дори за „Златна Малинка”. Хич няма и да ви занимавам с това, за какво се разказва, щото и три реда време не си заслужава да си загубите. Никълас Кейдж проби дъното!

Ще го кажа така – ако гледате час и половина в една точка, ще си оползотворите по-добре времето, отколкото да гледате Ghost Rider: Spirit of Vengeance.

И по традиция завършвам със сериалче. Реших да гледам The Tudors, в превод – „Тодорови”, тъй като си признавам, че Хенри 8 ми стана изключително интересен, след един документален филм, който гледах преди няколко месеца за него. Никога не съм бил запален по историята ,но на човек, преживял шест съпруги, не можеш да не му свалиш шапка.

За сериала казват, че има доста неточности от към факти, но пак да повторя – хора, това не е уикипедия, бе! В случая по-дразнещото е, че Хенри не старее. То ясно, че не е вървяло да го сменят актьора, все пак секс символ, тинейджърките се избиват да го гледат и т.н., ама пък малко от малко. Дъщерите му растат, годините минават, нашето момче не мръдна – един мустак тури и толкова. Да не говорим, че човек, дори да не е запознат с историята (като мен), все пак очаква крал Хенри осми по някое време да стане дебелак. Въобще как можеш да приемеш един крал без шкембе?

Но като преживееш вечната младост на негово величество, то сериалчето е повече добро. Няма излишна боза да се разлива, а историята е много увлекателна. Да не говорим, че и майсторски е пипнат – костюми, декори – радват ти окото. И е изпълнен със секс и насилие, което си е плюс откъдето и да го погледнеш.  Така че, ако се чудите кой сериал да изгледате, този ви го препоръчвам. Не е връх на сладоледа, но има много какво да се види.

Тази седмица „Порой над киното” е посветен на Оскар Уайлд. Британецът е написал едни от най-популярните произведения в историята на Европа, но те трудничко оживяват на голям екран.

Най-лесно е да кажем, че просто Оскар Уайлд е труден за екранизация. И това наистина е така. Мнозина от големите писатели са истински кошмар за кинаджиите, когато последните решат да правят филм по някое любимо литературно произведение. И все пак режисьорът Oliver Parker последните години успя да сътвори няколко доста прилични ленти по творбите на Оскар Уайлд и точно с тях съм решил да ви занимавам.

Първо трябва да спомена, че господин Паркър е родом от Лондон и някак естествена е привързаността му към британската литература. Първият му филм през 95-та е „Отело” по Шекспир, с Лорънс Фишбърн в главната роля. След него се захваща с екранизациите по Оскар Уайлд.

1999-та година излиза „Идеалният съпруг”. Важните роли са поверени на огромни имена и трябва да кажем, че актьорската игра е забележителна. Лорд Артър Горинг оживява чрез Рупърт Еверет, Кейт Бланшет е лейди Чилтърн, а Джулиън Муур е в ролята на Лаура Чивли. Филмът е чаровен и не натоварва зрителя. Учудих се как бързо успяха да минат близо 100 минути. Най-важното в случая е, че се усеща онази атмосфера, която Оскар Уайлд предава на произведенията си. Има го осмиването на висшето общество, а и на някои общочовешки качества, без да се изпада в простотия и с избягването на нравствените проповеди. Филмът не е нещо велико, но пък и се съмнявам някой да направи някога нещо велико по този автор. Бих казал, че е повече от добра екранизация и без значение дали сте някакъв върл почитател на Оскар Уайлд или не, то си заслужава (more…)

The Artist / Артистът (2011)

March 10, 2012
by Anton

Ревюто ми за „Артистът” доста се забави, което не е никак добре, защото спомените за един филм избледняват с времето. И все пак се реших да напиша тези редове, защото въпросната лента е най-доброто нещо, което гледах от 2011 (до този момент, разбира се) и ужасно ме човърка, че досега не е получавала нужното внимание в сайта ми.

Очевидно нещото, за което най-много се ловят хората, е, че „Артистът” е черно бял. Смешно ми е, че едва ли не това му е отличителният белег. Все едно досега не сме виждали да се правят черно-бели филми. Важното при тази лента не е липсата на цветове, а начинът, по който ни връща към онези първи години на киното. Тогава, когато кинаджиите са разчитали на далеч по-малко неща за да предадат посланието си. И са виждали майсторлъка на своя (more…)

Ахой, филмови другарчета. 🙂 Миналата седмица пропуснах да си разлея „многомъдрите” мисли в сайта най-вече заради скапана организация на времето. Сега обаче съм се заредил с няколко нови филмчета, за които да пиша.

Започвам с най-добрата анимация за 2011 – „Приключенията на Тинтин”! Оскарите я пренебрегнаха, за да дадат път на разни бози като „Кунг-фу панда 2” или „Котаракът в чизми”, но Академията може да си гледа работата, защото Спилбърг е направил нещо страхотно с един от най-популярните герои на Европа. Първо да уточня, че изобщо не съм предубеден, тъй като нито съм чел комиксите за Тинтин, нито съм гледал детските едно време. Това за мен си беше на практика нов персонаж. Дори не знам колко е „вярна с оригинала” продукцията на Спилбърг, но хич и не ми пука. Това е най-доброто анимационно филмче от Wall-E насам! *

* Е, разбира се, не броим онези сериозни анимации тип „Илюзионистът” и прочее, тъй като те за мен стоят на друга плоскост.

„Тинтин” е съвсем в духа на приключенските филми от едно време, наситени с много екшън и лек хумор. Всъщност този „лек” хумор ми е любимият. Никога не съм обичал дебилните американски шеги и (признавам си без бой) майтапите в стил „Монти пайтън” . Не ме разбирайте погрешно – знам колко велики неща правят британците, но никога не ми е бил на сърце тоя техен абсурд. Отплеснах се, ама нейсе …

Та на „Приключенията на Тинтин” съм се смял с глас, а това рядко ми се случва. Динамиката е на макс през цялото време, което малко измаря, но пък в нито един момент не ми доскуча, а то това е важното в случая.

Спирам до тука, за да не става излишно голям постът, но с две думи : The Adventures of Tintin е одобрен и препоръчан лично от мен, а аз страшно много ги разбирам нещата! 😆

Take Shelter ми направи впечатление от класацията на MCFOXXX и определено не съжалявам, че му отделих време. Единственото, за което съжалявам е, че не заснех физиономията на приятелката ми, докато го гледаше с мен. Тоя филм определено е психарски от всякъде 😀 . Страхотна атмосфера има през цялото време, визията е завладяваща, а Майкъл Шанън е просто изумителен. Той неслучайно спечели и едно кило награди за това си изпълнение, но ЕСТЕСТВЕНО ни Глобус, ни Оскар.

Ако сте го пропуснали този филм, то задължително трябва да поправите тази грешка, тъй като е една от най-стойностните продукции за 2011. Която пък общо взето се оказва доста постна година, но това е друга тема. „Подслон”, както го превеждат, не само е наслада за окото и радва с чисто кинаджийски неща, но и дава много поводи за размисъл. И то са засегнати далеч по-сериозни теми от „Защо не трябва да сме расисти”, като в The Help примерно, който можеше да спечели награда в категория „най-повърхностен филм”.

След много перипетии най-накрая успях и аз да гледам „Хюго”. Никога не съм крил, че съм фен на Мартин Скорсезе, но пък винаги ми се е струвало, че по-качествените му филми остават неоценявани за сметка на по-посредствените. „Хюго” кърти като визия, има страхотен сценарий, сигурно е перфектният филм „за цялото семейство”, трогва всички и прочее, но за мен си е две класи под „Shutter island” (2010). Само дето продукцията с Леонардо ДиКаприо в главната роля се прие едва ли не като провал и бе подмината от всички бляскави церемонии и награди. Докато „Хюго” не може да си преброи статуетките – оскари, глобуси, БАФТА … Чудо невиждано бил!

Ако имате дете и се чудите на кой филм да го заведете – това определено е най-добрият възможен избор. Но до там с величието. „Хюго” просто е един качествен филм – ни повече, ни по-малко.

И по традиция финала го оставям за сериалчето –  „The Looney Tunes Show”. Не много отдавна завърши първият сезон на новите анимации за популярните герои на WB. Дафи Дък и Бъгс Бъни са пак в действие и аз, като всички, очаквах, че това ще е някаква пълна тъпотия и само ще скапят хубавата класика. Нищо подобно! Новите епизоди напълно са запазили духа на онези шантави рисунки от детството ни и просто са поосвежили образите и ситуациите. Вярно е, че вече сме големи, но, ако сте непораснали деца като мен, спокойно можете да хвърлите едно око на шоуто. А пък аз на никой няма да казвам, че гледате детски, обещавам. 🙂 Още не знам дали ще има втори сезон, но много се надявам. По-колоритен образ от този на Патока Дафи няма да намерите в нито един ситком, който правят големите телевизии на САЩ в момента – гаранция! :).