Блог

Не съм сигурен какво точно имаше тази вечер на „Орлов мост” в близост до езерото „Ариана”. На места го пишат „протест”, на други „бдение” … не видях някой да протестира или да бди за нещо. Даже полицаите дремуцаха, явно свикнали последните дни да вдигат повечко адреналина на това място. Най-много си харесах думата „помен” …

Кадрите са от помена за Пламен Горанов, който се състоя на 3.4.2013 в София.

… помен означава две неща, ако ще се доверяваме на речника. Едното е “обред в памет на покойник”, второто е „Траен спомен”. Затова си харесах това определение – нека да е траен споменът, че през 2013-та го докарахме до такъв абсурд, та един млад човек се самозапали в знак на протест.

 

От снощи вече знам, че съществува някакъв певец на име Криско. Разбрах за него, защото го видях как гепи мини купъра  на някакво момиче, понеже му сваляла песните от интернет. Ако ви звучи малоумно, то причината е, че е малоумно. Това е новият клип за „феърплей” в интернет, вероятно сте гледали предишния с Асен Блатечки, дето тарашеше един хладилник.

След като видях как поредният български артист (ще си позволя да използвам тази дума) си слага главата на дръвника (защото участието в този клип е точно това), започнах сериозно да се питам – толкова ли сме далеч от реалността? Бедните български певци, актьори, режисьори и прочее си мислят, че интернет пиратството им е проблемът? Толкова ли не виждат, че точно интернет е сламчицата за удавника?

Криско досега не го знаех, но днес от любопитство го гуугълнах – изобщо няма да коментирам, че (като всички останали наши звезди) сам си пуска песните за свободно слушане – съвсем друго ми прави впечатление. Като всеки нормален изпълнител и той ходи насам-натам по участия на живо. Е, питам се, ако не бяха мръсните пирати, ако не се сваляха свободно песните и не се гледаха клиповете по този нефеърплей начин, дали господин Криско щеше да е и наполовина толкова популярен (а той и в момента не е особено) и съответно щеше да се разхожда по клубовете за участия по начина, по който го прави сега? Защото в България има сума ти свестни банди, които обикалят заведенията и свирят нелоша музика, като получават жълти стотинки. Едва ли нашето момче печели милиони на участие, но със сигурност е по-добре от някой там квартален рапър, който събота вечер мъчи глаголите в някоя пропаднала дупка с 2 лв. вход.

Та защо нашите родни артисти си режат сами клона, на който стоят?

Да речем, че хората се трогнат и решат да не свалят повече филми и музика от интернет, какво става тогава? Защото на кино билетът ми за блокбъстърите и за новия български филм е на една цена. Като отидеш в музикалния магазин албумите на Снууп дог и Еминем вероятно са на подобна цена, колкото е и евентуален такъв на Криско (защото не знам дали е издавал албум). Ако го няма пустия нефеърплей интернет, то тогава дали някое рапърче ще може да се пребори да му пуснат песните по радиото/телевизията в днешно време? Точно пък към ден днешен – едва ли.

В България, както във всяка една друга държава, хората могат да си позволят определен процент от доходите им да отиде за „забавления”. В тия забавления влизат филми, дискотечки(където пък разни хора пеят на живо понякога) ,музика, игри и прочее. Ние едва ли харчим особено по-малък процент от доходите си за развлечение отколкото братего америкацена например. Но просто процентът, бил той и еднакъв, в двете ситуации се явява на коренно различна стойност – няма нужда да го обяснявам това.

Може и да е неприятна истината, но тя е такава – именно заради интернет българските творци все още съществуват. Все още имат някаква популярност, все още могат да се преборят за място под слънцето. Ако не се гледаха филми в интернет, никой нямаше да отиде на български филм (на който бюджетът му по вяска вероятност е от държавна субсидия, но това е друга тема). Българските изпълнители нямаше да се знаят кои са – те нямаше да съществуват на картата. Без интернет (и в частност пиратските сайтове) Криско нямаше да му дава никой и пет лева за участие, щото просто никой нямаше да го знае.

Така че нашите родни „звезди”, вместо да участват в подобни кампании, които по всичко изглежда са с идеята да се пробутват частни интереси, по-добре да се ориентират в какъв свят живеят. Да застанеш срещу хората, които си свалят от интернет музика и филми, означава да застанеш срещу собствената си аудитория / собствените си фенове. Означава да застанеш срещу хората, благодарение на които си някой и благодарение на които си изкарваш прехраната. И на практика това е единственото правило в тоя бизнес, което не можеш да си позволиш да престъпиш.

След като първи две серии на Anger management бяха с уникално висок рейтинг (достигнаха 5.74 милиона зрители), се очакваше, че бъдещето пред ситкома е доста бляскаво. Честно казано – харесах епизодчетата, бяха свежички и забавни. Чак се изненадах, че са се появили доста негативни ревюта през следващите дни. Явно обаче съм бил един от малкото, които са харесали пилотната поява на Anger management.

Още трети епизод пропадна на дълбоко с рейтингите (3.37 млн зрители), повече може да прочетете тук. Освен това беше отвратителен. Нарочно тогава не писах никакъв коментар, защото изчаках да видя какво ще е положението този четвъртък. Епизодът беше още по-зле от предишния и явно нещата не вървят на добре за този сериал. Причината не е в това, че на мен не ми е харесала серията, а че зрителите са паднали вече на 2.4 млн.

На практика не са изминали и три седмици, а Anger management вече е с по-малко от половината си първоначална аудитория. Разбира се, може да се дължи на конкуренцията въпросните седмици, но това е слабо оправдание. Въпросът е дали рейтингът ще продължава да спада и с каква скорост, защото засега не просто върви надолу, ами пада отвесно. Това, че с всяка следваща серия нещата изглеждат с една идея по-слаби откъм качество не помага никак. Ако след четири серии са ти свършили идеите, как се очаква да направиш още 20 или 30?

Разбира се, ако погледнем статистиката, ситкомът остава в топ десет на предаванията по кабелната телевизия, но дали това ще е достатъчно за FX да го продължат? Напомням ви, че засега са заснети десет епизода и от представянето им зависи дали от телевизията ще го задържат в ефир. Пък и трябва да отчетем факта, че господин Шийн си е рискова инвестиция заради личния си живот. Преди три седмици бях убеден, че шоуто ще бъде продължено, но вече не съм много сигурен. Не просто заради намаляващите зрители (те са най-важни де), но и заради слабото качество.

Това, което ще чуете, е един обичаен кошмар. Всички, които живеем в София, сме в него. Той вече дори не ни прави впечатление. Той затова е обичаен. Ние знаем, че нещата не са редни, но си викаме „какво от това”. Нали в крайна сметка отдавна вече се примирихме, че живеем не както е редно и не като хората?

Няма да пиша за кой квартал става дума (макар че то се чува от тук, от там), защото няма смисъл. Това се случва във всеки един нормален столичен квартал. Не знам имената на хората, но те в този случай също нямат значение, защото това е историята на всеки един нормален човек, живеещ в този град. Пък и вероятно не само в този …

Stoli4en koshmar by Anton Melqkov
 

За протокола:  ТГО е „терени на локални градини и озеленяване”.

Музиката е на Kevin MacLeod.

Откакто Стив Джобс се спомина, ликът му продава повече книги от тоя на Хари Потър. Онзи ден се шляех из една книжарница, когато попаднах на следния рафт:

Ще кажете „какво толкова, книжарница е”. Е да де, ама аз на подобен рафт попаднах и на будката за списания и вестници в супермаркета отсреща. И къде ли още не!? Откакто този човек почина, книги за него не се продават единствено в малките плодзеленчуци, занаятчийските магазини и тези, които предоставят строго специализирана спортна екипировка. За последните не съм сигурен. Ако влезете в сайта на някоя книжарница и напишете „Стив Джобс”, ще видите колко заглавия ще ви излязат.

„Стив Джобс: Единствената официална биография на основателя на Apple” – сиреч, има и други, защото измекярчета колкото щеш. „iЛидерът Стив Джобс” – заглавие, оригинално като турски анцуНг. „Презентирай като Стив Джобс” – доста ми прилича на онези от типа „как да станем милионер” и „открий вътрешното си аз, та да се видиш у пара”. „Мъдростта на Стив Джобс за бизнеса” – знам ли, за съм доста предобеден към всяка книга, която съдържа „мъдрост” (със или без членуване) в заглавието си. Както и към филми, в които някой търси себе си. Струва ми се, че трябва да си много загубен, за да се интересуваш от човек, който е тръгнал да се търси. Както и да е – любимецът сред книгите ми за апълския шеф е „Дзен и Стив Джобс. Изкуството да се създават компютри”.

* Дзен Будизмът е школа, която поставя на централно място осъзнаването на текущия момент и прозрението в същността на нещата чрез личния опит. (Wikipedia)

В съвременния свят „Дзен” е просто думичка, която предизвиква непреодолим порив у хората без личен живот да си закупят всяко нещо, върху което я видят.

Книгите за господин Джобс продължават още и още, и то говорим САМО за преведените на български език. Едно време бях написал „Моля ти се, звезда моя, умри !!! (циничен пост)” и горе долу по-същата формула действат нещата и тук. Стив Джобс е звезда, затова разни тийнейджърки се скъсаха да реват по площадите когато почина. От там пък едни пресметливи люде решиха, че сега е моментът да направят някой и друг лев/долар/йена …

Но да минем по-нататък – направете същия експеримент в някой сайт на книжарница, само че този път въведе думата „вампир”. Да, вярно е, че много от вампирските книги не съдържат в себе си тази дума, обаче това не пречи да ви излязат една сюрия заглавия.

Има някаква поредица „академия за Вампири” или нещо от сорта. Вероятно в академията се влиза с доста нисък бал и много връзкарство, щото, като гледам зъбатите от „Здрач” и разните подобни филмчета, явно са доста тъпи копелета, а и образованието им е слабо. Има също така и „Училище за вампири”  – сигурно от там се влиза с предимство в академията. Естествено ще се натъкнете и на доста герои, които пък ловят наследниците на Дракула. Има логика – толкова кръвопийци се навъдиха, че все някой трябва да ги лови, те иначе ще станат повече от нас – хората, които пием бира.

Винаги съм се чудил кой ги чете тия книги, но преди няколко дни съзрях отговора на този си въпрос в един форум. Някакво момиченце беше задало следната тема за размишление на останалите, с които пък се предполагаше да си споделят впечатления от Twilight – „Какво предпочитате – мистериозен и мъдър вампир, който ви разбира така, както никой друг или страстен и пламенен върколак, който е готов да умре за вас?”.  Ще ти отговоря, моето момиче – аз лично предпочитам вампир, който има нужното самоуважение и като види някаква тъпа, задръстена, малоумна кифла, гледа да й смукне кръвчицата, а не я води да си цъкат бейзбол. Освен това полуголи, кльощави, русоляви момченца, които търчат из гората посред бял ден и светят не може да са нищо друго освен горска фея!

Е, не ме разбирайте, че се нахвърлям на децата – на тия години кой не го е веел вятър на бял кон. Ще пораснат и ще им мине. Но лошото е друго – единствените книги, които в момента криво-ляво са вървежни, са тия за Стийв Джобс и вампирските бози. Айде, за тийнейджърите нещата са оправдани – като си на 15 е нормално да те вълнуват такива работи. Ама останалите?

Разхождах се онзи ден с един приятел в Западен парк и нямаше как да не ми направи впечатление, че статуите, забити насред алеите, сериозно вдъхновяват младежта. Всъщност отдавна вече никой не помни какво е било значението на тези кьопавички и сиви каменни фигури. Може би е трябвало просто да красят парка с безвкусността си или се е предполагало да напомнят на хората, че през комунизма всички са щастливи досущ като кръгъл камък, дръннат с длето на мястото, където стои човешката уста. Сега тези статуи просто увековечават факта, че бай Ганьо  става див ентусиаст, докопа ли се до спрей за боядисване.

Всъщност трудно можеш да намериш не само в Западен парк, но и където и да е другаде скулптура или паметник, който да не е „обогатен” от някой с много свободно време и малко въображение. Най-често или кретенчетата се „тагват”, като изписват буквичките на малоумното си новосъздадено „крю” по оста „Аз, Любчо и Ванката от „Г” клас”, или просто надрапват първата мръсна дума, която им дойде на акъла.

Но това нас, като общество, не ни притеснява. Децата, които играят в парка, вероятно отдавна вече знаят значението на тия думи, а пък и без друго някой грозно нарисуван *** ни е най-малкият проблем. И тука идва въпросът защо се вдигна олелия до небесата преди около половин година,  че изрисуваха по един много весел и оригинален начин паметника на съветската армия? Излиза, че Супермен далеч повече ни стряска отколкото тая откровена простащина, която виждате на двете снимки по-горе.

Понеже много хора тогава опищяха света, че паметникът бил именно на съветската армия, то нека бъдем откровени. ТОВА НЯМАШЕ НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ. Въпросният паметник от години е пълна развалина и никой не го поглежда. Ако произволен идиот беше написал на него „Va6ta mama mrasna”, нито щяха да се юрнат някакви хора с парцали да го чистят, нито щеше да има отворени писма и тям подобни.

Отговорът на въпроса „защо предпочитаме ***а пред Супермен” ме връхлетя и то доста войнствено в момента, в който направих горните две снимки.  Както споменах в началото – бяхме двама души. Стоим пред скулптурата на девойката и щракаме с апаратчетата, когато някакъв човек изведнъж почна да ни свирка и  заплашително да ни предупреждава да не го снимаме. Беше сравнително млад, разхождаше си двете кучета и незнайно защо мислеше, че точно него снимаме. Успяхме да го успокоим след малко, че нямаме никакво намерение да го увековечаваме и той явно реши, че достатъчно ни е уплашил, та да си продължи спокойно разходката, изсъсквайки пренебрежително през зъби „фотографи”. Е, хвърли няколко навъсени погледа, след като се поотдалечи малко, за да се увери, че никой няма да наруши правото му на личен живот.

Та защо хора, като този юнак, да ги притесняват разните драсканици и свинщини по всевъзможни паметници, скулптури и прочее. На навъсения българин не му прави впечатление ни „жоро клати спаска от 36-ти” , ни „шу въ избиъ” , а пък „циганити на сапон” направо го изпълва с радост.  Него го шашка когато се изправи срещу нещо цветно и готино като онова „В крак с времето” . То не му е присъщо, не може да го нарече със задоволство „българска работа”. И се видя колко бързо се появиха едни хора с парцали и перилни препарати, за да изтрият Супермен. А този ***, дето е изписан върху статуята от снимката по-горе, той си ни е присъщ и децата в Западен парк ще му се радват докато каменната  жена не се разкапа от дъжда и вятъра.

Ако желаете да видите просто списък с победителите, а не да четете мислите на многоразбиращата ми кратуна, просто кликнете ТУК (лист с победители) или ТУК (лист с номинирани).

Едва ли е останал човек, който да не е разбрал, че „Оскарите” са преди всичко политика, а след това филмови награди. Те може и да са престижни, но само будалите си вярват, че това „най-добър” във всяка категория има реално значение. Не е нужно много да се ровиш в статистиките, за да видиш тъжната истина – най-големите имена в киното рядко са имали честта да вземат златното човече. Хичкок, Фелини, Кубрик, Бергман … те не са достойни за „Академията” явно. Никога не са били отличавани с приза за режисура. И към по-съвременни имена можете да се обърнете – положението е същото. Самият Скорсезе всъщност има един Оскар за режисура и го получи съвсем на скоро. Определено не за най-добрата му лента.

Та с всичко това искам просто да ви кажа, че оскарите са по принцип кух звезден блясък и не е нужно да ги взимате чак толкова насериозно 😉 .

И все пак тази година изборът на филм е повече от добър. The Artist е огромен и Оскарът ще му е само една от десетките награди. Нямаше статуетка, която да му се измъкне тая година – BAFTA, Златен глобус, Златна палма(за най-добър актьор) , Goya, Sant Jordi … списъкът е безкрайно дълъг. Там, където му се изплъзнеше една категория, покриваше я с друга. Фестивали и фестивалчета, академийки и всякакъв вид гилдии и общества – покори всичко. Така че за мен този филм бе най-логичният и правилен избор и много се съмнявам, че ще се намери човек, който да оспори това.

Проблемът е в останалите 8 заглавия, тъй като голяма част от тях са подбирани на всякакъв друг принцип, но определено не и по филмови достойнства. Midnight in Paris, The Descendants, The Help … ако това са най-добрите филми, които са гледали хората в академията, явно нямат много време да ходят по кината. Къде остава един филм като Drive примерно? Явно не е имало кой да го „бутне”. „J. Edgar” някои го обявиха за разочарованието на годината, едва ли не. Аз не виждам с какво горните три заглавия са по-добри от него. Айде, ако не друго – Леонардо ДиКаприо поне можеше да е сред номинираните за главна мъжка роля.  То е ясно, че всеки път има някакви недоразумения, но сега са ги насъбрали повечко.

Както и да е … тия неща са очаквани при „Оскарите”.

Но най-голямото за мен разочарование дойде от анимацията. Ранго? Бе вие сериозно ли? „Котаракът в чизми” и „Кунг-фу Панда 2” що годе бяха сладки. Ама Ранго беше мега тъпотията. Така или иначе голямата анимация от тази година по някакви необясними причини отсъстваше. „Приключенията на Тинтин” е едно от най-добрите неща, които съм гледал за 2011-та. Уникално филмче. Дори е смешно да се сравнява с по-горните три бози. А даже не беше номинирано. Това и липсата на Раян Гослинг бе най-голямата несправедливост на тия оскари.

Другото нещо, което хич не ми се понрави, бе призът за адаптиран сценарий, който връчиха на „Наследниците”. Един филм, който така и не можах да си обясня кой и какво точно му хареса. При наличието на „Кешбол” и „The Ides of March” как решиха точно The descendants да гепи наградата не ми е ясно. Че и Хюго е там. Него още не съм го гледал просто, затова няма да го коментирам в случая, но имайки предвид кой го е писал, вероятно и той ще се окаже с по-добър сценарий.

Големият губещ снощи за мен беше „Кешбол”. Много голям филм във всяко едно отношение, а не взе нито една статуетка. Поне за сценарий трябваше да му дадат наградата. Иначе и Брад Пит, и Джона Хил играха страхотно, но да речем, че там конкуренцията просто беше твърде силна. При други обстоятелства този филм можеше да се окичи със злато от „Академията”, но ей на – такъв е животът.

А за самата церемония – нещото, което се открои сред всички лигни и фалшиви усмивки, беше речта на онзи човечец, който прибра оскара за чуждоезичен филм. Ето това беше нещо качествено и истинско. Моментът на вечерта!

… останалото беше щракане на фотоапарати и пищящи фенки.