За мнозина Ел Класико е най-голямото дерби в Европа. Сблъсъкът между тези два отбора се базира на нещо много повече от футболно съперничество. Тук става въпрос за културни различия, за философия, за политика, за идентичност … когато на терена са Барселона и Реал Мадрид е всичко друго, но не и „просто една игра”.
За никой не е тайна, че Барса е представител на Каталония, а Реал Мадрид за мнозина е отборът на Испания, кралският отбор, тимът, който представя т.н. Spanish Centralized State. Това е естествено зародило се съперничество и то не е базирано на „нашата махала срещу вашата”, а на нещо много по-сериозно.
Седалището на кралското семейство и правителството е в Мадрид, но пък от друга страна повечето идеи, оформящи лика на съвременна Испания, са минали първо през Барселона, преди да се разпространят из останалата част от страната. Без значение дали става въпрос за политика, мода или изкуство, много от нещата навлизат в Испания именно през каталонската столица. По-късно, по време на диктатурата, наложена от Примо де Ривера, различните регионални идентичности са подложени на ожесточен натиск. През онези години футболен клуб „Барселона” става повече от отбор – тимът прераства в институция за каталонците. От там пък Реал Мадрид придобива лицето на врага, на „кралския клуб”, отборът на властимащите и т.н. Впрочем това е виждане не само на каталонците, но и на голяма част от испанците.
При подобни настроения в Испания сами разбирате, че враждата между двата отбора е с феноменален заряд, чийто център е далеч, далеч от футболния терен.
Не знам дали е случайност или не, но е факт, че едни от най-големите футболисти на двата клуба често са били измъквани под носа на врага. Легендата на Реал Мадрид – Алфредо ди Стефано е типичен пример. Когато идва в Испания футболистът се оказва сключил договор и с Барселона и с Реал – абсурд, породен от стачката на аржентинските футболисти и преминаването им в алтернативно първенство. В крайна сметка Ди Стефано се озовава в Реал Мадрид, където изиграва 282 мача и вкарва 216 гола, като е в основата на петте спечелени КЕШ от „кралския клуб”.
От другата страна можем да посочим легендата на Барселона – Кубала. Един от най-великите играчи, стъпвали някога на терена, също е бил под въпрос дали ще се състезава с фланелката на „кралския клуб” или на каталонския. В крайна сметка Барса успява да подпише с Кубала и в последствие той е един от основните играчи на великото поколение на тима от 50-те.
Списъкът на футболистите, играли и в двата клуба, се състои от 37 имена, като последният е аржентинецът Хавиер Савиола. Мнозина от тези играчи обаче не са преминали направо от единия отбор в другия, а имената на звездите, решили се да направят директен трансфер, ще се помнят дълго. Подобен пример е Луиш Фиго, който вероятно е най-мразеният футболист от дадена публика в последното десетилетие. Вярвам повечето от вас си спомнят как бе посрещан Фиго на Ноу Камп.
Друг момент, показващ величието на това дерби, са феновете в Испания. Според Wikipedia Реал Мадрид е подържан от повече от 32 % от запалянковците в страната, а Барселона е с 25.7 %. След тях е Валенсия с едва 5.3 % . Това недвусмислено говори колко важно е El Clasico за испанците.
Дори да оставим хилядите проблеми в идейно отношение, от които се заражда истинската вражда, то в чисто футболно измерение този сблъсък често събира на терена най-големите имена, а и редовно се превръща в мача на годината. Не знам по какви показатели се сравнява едно дерби с друго, но ако има такова нещо като „най-голямото дерби”, то определено това е Барселона – Реал Мадрид.
